АНТРАКТ

стихове






ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Отиде на фронта и там те убиха,
земята прегърна те и те приспа,
и - както поетите казват – бе тихо,
и ден и нощ пак заредиха се, пак.
………………………………………………….
Очите ти гледат по навик нагоре,
там горе – над тесния тъмен окоп,
където преди… УРА! Хиляди хора
се втурват… Война е. Око за око.

Краката те вдигат, краката ти тръгват
и цялото тяло понасят напред.
Но ти не помръдваш. Недей се залъгва –
ти няма да стреляш. Да. Ти си поет.

Но тялото бяга от теб, то не може
да мисли, да чувства, не вярва в мечти,
то вярва единствено в своята кожа
и толкова. И… за какво си му ти?

…Отново в окопа, подтиснат и кървав
и чуждата кръв е и твоя. И след
като помълчиш, ще се вдигнеш и първи
ще тръгнеш. Ах, само да кажат НАПРЕД!



РАЗГОВОР ЗА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
(с неговата гостенка в жълто)

Домакинът

Защо ти е той? Прибери обущаря,
ето го, долу, във своя дюкян.
Или завърти се край надписа шарен
“Шивашки услуги”. На онзи таван
живее един дърводелец, попитай
го как е, щастлив ли е? Пита ли кой
обича цветарката там при жените
на ъгъла? Питай!… Защо ти е той?

Е, всички сме смъртни. Не всички обаче
поети са! Правилно ме разбери –
аз не отричам обувките лачени,
нито роптая, че столът е крив…
Но дрехите късат се, бавно увяхват
цветята – със болка, тъй, ден подир ден
и после ги сменяш със нови… Повярвай
ми, той е поет! И поет е роден!

Гостенката

Поет бил той, значи. Поет бил. Пред мене
такива неща не минават, момче!
Добър аргумент не можа да намериш –
поет бил! От него бил някой си чел
поезии разни и други такива
неща! Възхищавал се целият свят!
Ей богу! За мене еднички красиви
са храчките, кървавочерни на цвят!

И питаш защо не желая да ида
при обущаря  и другите там.
Ти питаш, момче, за неща очевидни –
когато издъхне поетът, ще дам
поръчката при дърводелеца, после
ще купя цветята, костюма и чифт
обувки ще купя и моето гости
ще свърши. Но… нека затвори очи…



ГЕО МИЛЕВ

Сам
храм
си издигна.

    Изригна
обаче
пазачът
    на долното
        царство –
    на болните
        твари
           пазачът
           те сграбчи
           и мрачно
           те смачка
Като играчка.

Бе толкова
              лесно,
от болката
              стреснат
пазачът издаде команди,
          издаде закони в защита на
                   трона, короната,
                             скиптъра!
Пощада ли?!
Не-е-е-е-е-е-е-е…
Иначе
няма
награди!

      “Да страдат,
      да падат,
      да мрат
      насред път,
      глави да стърчат,
      тела да увисват
      сред клади
      червени –
      на мене ми
      писна!
Ей онзи
с перчема,
             например!
Затрийте туй семе,
изтрийте туй име,
покрийте го,
скрийте го.
              Чуваш ли,
              земьо!
              Разпни го!”

С Т И Г А ! ! !

… Така бе.
Било с кабел
или с огън,
или с много
               куршуми,
               с въже…
     НО БЕЗШУМНО.
Без БОГ
          или
с БОГ –
          без значение.
     И БЕЗСЛЕДНО.
Без особени мнения…

О Б А Ч Е

уби те
пазачът.
Не Луцифер, не, не…!
Той лежеше
               ранен
от теб
във сърцето.

Поете.



НИКОЛА ВАПЦАРОВ


И мракът грабна нож
и, тих, се запрокрадва
               и ножът стана нощ
               и падна като брадва –
на залеза вратът
прогизна в кръв червена.
               Зачернен бе светът:
               нощта от нож зачена.

Приклекнал,
той е сам. Искри
разсичат
           въздуха
                      пред него
и сред отблясъци
гори
в очите
          погледът
                      напрегнат:

- Навън
          е смрад
                    от чистота,
вони
на фини аромати
и всичко там,
и всички там
пълзят,
          затиснати от
                           злато!

А тука
пещ гори, димът
цъфти,
         разлиства се във
                             цвете
от черни сажди – черна смърт
за бялото
             на дробовете…

И аз съм сам,
и ти си сам, живот!
Обаче
аз съм вклещен
в търбуха ти голям,
               голям…
Като кюмюра
в тези
         пещи!

Пихтиестата плът
               от облаци – се свлича,
и млечният й път
               без път гръдта разсича.
Гледецът й е жив:
               луна полустопена.
Разкрачена лежи
               нощта. Лежи и стене.

Станал,
той е сам. Искрите
кичат въздуха край него.
И гори, гори
               в очите
погледът му пренатегнат:

- Сякаш
с тежък чук ме блъска
в слепоочието някой!
Чукът тътне,
        дращи,
        съска
и… развръзката очаква!
Сплескан съм и изкорубен,
черепът едва устисква
срещу ласките възгруби
и отекващия
               писък:

        “Нá ти, нá!
        Сега видя ли
        колко струва твойта песен!
        Нá – животът тъй я хвали!
        Нá възторзи!
        Нá и ресто!
        Нá ти, нá!
        Цената нá ти
        за усилията тежки,
        колосалните ти схватки…
                           Смеш-ки,
                            смеш-ки,
                             смеш-ки,
                              смеш-ки!!!!”

Гнилóч от тъмнини
на пепеляк ще стане
и кал ще оводни
небесната поляна.
               Връз земния площад
               дъждовната стихия
               ще падне – на нощта
               трупа за да измие.

Той е вън. И вижда – две очици
дебнат, дебнат, тъмното попили…
Радост трепва в бледите зеници
и в усмивката му, стан извила:

- Стреляй горе, стреляй към звездите!
Нека паднат, мътните ги взели,
щом се крият и отричат дните ни!
Нощите са само за умрелите…

Ние с теб, приятелю, живяхме,
ние с теб живота си прекарахме
във борба за хляб и… Млади бяхме.
Млади. Истински. И неопарени.

Падам аз, обаче нищо. Нека.
Винаги все някой става жертва –
щом се жертва заради човека,
явно, значи, нещо е намерил…

Впрочем… всичко толкова е лесно,
само… само не приемай всичко
и повярвай… Вярвай, има песен,
във която всички се обичат!

Стреляй горе!
Стреляй към звездите!
Нека паднат, мамка им проклета,
щом нощта лежи,
                 лежи убита…
Ах, простете… Не нощта – поетът. 





МОЛИТВА
                      
                        След толкова тежки
усилия как ще размахам
крилата? И как ще посрещам
зората, потънала в прах и
във кал? Ох, след толкова тежки
усилия как ще докосвам
небето? Аз знам, че е грешна
земята, небето – високо,
високо… След толкова тежки
усилия, боже, разбрах, че

ни трябва тъй мъничко нежност,
тъй мъничко, колкото… грахче.
          
 
          
ЛОВ
          
Изчистваш първо всяка сянка
от прах по пушката, дори
излъскваш лъскавото пак и
отново. Ти си упорит.

Погалваш кучето, държано
без залък ден и два, и три
и настървяваш го без жалост,
без милост. Ти си упорит.

Нарамваш раницата, гладна
за плячка – гладна с глад нескрит –
и пушката нарамваш… Бавно!
Не бързай! Ти си упорит.

И тръгваш. Землища блатисти,
мочурища, поля, гори,
баири кални… Ти не мислиш.
Ти газиш. Ти си упорит.

С-сух-х ш-шум-м…
И пак…
И пак.
             И спира
сърцето ти:
                          поч-ти,
                          поч-ти.
Очи
        два чифта
                             фокусират
две други,
                     жертвени
                                          очи
и леко
дулото
се вдига –
                      като
                                 за
                                      поздрав…
Миг велик!
                        Не трепвай!
                        Дръж дъха!
                        Не мигай…
                                                (Изплезен
                                                кучешки
                                                език
                                                и
                                                изстрел.
                                                Тишина.)
Това е!
Това е…
Твой
          е
            този
                      миг.
Най-упорито
                            ти изтрая
и миг
            не се подвоуми,
и стреля
                  точно…
                                   Да,
това е –
о, твой е,
                    твой е
                                  този миг,
ти упорит бе,
ти изтрая,
ти издържа.
Ти
     си
          велик.

… А след това насъскваш псето –
обученото да лови –
и то лети, от страст обзето
със яростно озъбен вид…



ЛИСИЦА

Всичко се обърка. Не избегнах
участта на моите сестри.
Бях, живях – все пак, дори и бегло,
истини познах и преоткрих.

… Дишах свежест и покой, когато
чух да лаят кучета. За миг
не разбрах защо са, непонятен
ми е този кучешки език!

Но ме жегна нещо, нещо сякаш
ми напомни, че съм плячка. Да!
Аз съм плячка! Плячката не чака!
Бягай! Не оставяй и следа!

Втурнах се без дъх през храсталака,
път не търсех, пътят е един –
по-далеч от кучетата, в пряка
битка знаех кой ще победи.

Рязка болка, тъпа и нелепа,
закова ме. Плисна дъжд червен,
мълнии червени… Мой ли шепот
шумолеше тих и примирен…?

Сляпа бях, пищяха ми ушите,
тялото не чувствах въобще.
Да, капаните добре са скрити,
колкото внимателни да сте.

Чувала съм, че преди да дойде
тя, смъртта, проглеждаш изведнъж.
Аз прогледнах. И видях прободен
черепа си, кучета и мъж.

Жалко… Всичко, всичко се обърка!
Участта на моите сестри
сполетя ме, щом кръвта захърка
в гърлото. И спомена изтри…



КУЧЕ

Обиждат ме всички,
подритват ме,
даже
не искат
да помнят
моето име.
О, ако можех,
как щях да им
кажа
кой съм,
защо съм,
защо мен ме има!

Как щях да провеся
по всички
дървета
въжета –
дебели и
здрави,
а после
на всеки човек
бих посочил
въжето,
където
мършари заели са
поста си!

Нека
тогава
подритват ме
или
наричат ме
псе
или
мръсен бездомник!
Тогава,
когато
друг ще е
силният,
друг ще командва
по други закони!






СПЕКТАКЪЛ
                      
   Към мене със жест обигран
ръката си някой протяга.
От думите “браво”, “талант”
боли ме, но как да избягам?
  И чувам, че нужен бил миг
и щом разсече тъмнината
прожекторът, аз съм велик –
тъй искрен във своето щастие!
  Ръката, извадена вън
от топлия джоб, не усеща,
че всичко това не е сън
и всъщност е станала грешка.
  Не мога да бъда такъв,
какъвто гримът ме показва!
Но… бликне ли истинска кръв,
салонът ще бъде пак празен…

…Въздъхвам, затварям очи
и стискам ръката пред мене.
Завеса. Ръката мълчи.
Антракт. После другата сцена.
          
 
          
ЛЮБОВ
          
Любовни стихове да пиша
не мога. Съжалявам. Аз съм
от камък груб, с очи безгласни,
живея, без да знам да дишам.

Девойко, моля те, цветята
не ми отиват! Аз съм грозен.
Красивата си ти. Две рози:
едната – ти, една – в ръката…

Самотен ли съм, питаш? Имам
приятел – всъщност волно птиче,
а пък за мене дава всичко…
Но напоследък все е зима…

Усмихваш се. А аз не мога –
ний, статуите, сме такива.
О, боже, колко си красива!
Добре. Довиждане. И сбогом.



ПРОДАВАЧ

Цветя и ябълки.
Пазар.
Купете си.
Безброй букети!
Четвъртък днес е,
утре – петък,
ще свършат.
Ябълки за цяр.
Ей, вижте: ябълките светят!
Цял ден ги търкам,
плод по плод.
Това е то добър живот –
парцал и
ябълка в
ръцете.
Цветя…
Красиви са, нали?
Цветя и ябълки
предлагам.
Цветята искат много влага,
като очите,
щом боли…
Шегувам се.
Това е злато –
не ябълка, а
злато, да!
По-бързо.
Дами, господа.
Цветя и ябълки.
Елате.


СЪС СТИСНАТИ ЗЪБИ. ВЕНЕТА МАНДЕВА

Голяма гюрултия.
Всеки слух –
забоден рязко като със карфица –
изтръпва…
           “Ех,
           човек да беше глух!
           Аман
           от тая… пламенна женица!” 

А “тая”
беше тя.
Една жена,
направена от кал,
а не с реброто
на онзи там
световен наш познат,
нарочен за родител на живота.

И “тая”,
тази тя,
със своя кал –
безкрайна смес от листи, химикали –
създаваше ребра
и то така,
че да бодат,
когато ви погали.

И всичките,
които все напред
се тикат,
за да чупят физиономии,
усмивчици да мазнят
и съвет
неискан да ти дават…
ще я помнят.

              И всички нас,
              онези,
              тънкокорите,
              онези,
              с сетива като глухарчета,
              преборвани, обаче необорвани –
              съдбата
              с паметта й
              натовари.
             
Тя срещна музата.
А за декор
послужи й балкона Жулиетен.
Простираше прането си.
                         Сако,
бельо, две ризи и пуловер плетен.

И музата попита я:
          “Мадам,
    да ви помогна с нещо?
    Тук… излишна съм!”
- Ще се измокрите! Мерси! -
                    отвърна тя.
Простря.
И влезе вътре.
За да пише.

              И всички нас,
              онези,
              тънкокорите,
              онези,
              с сетива като глухарчета,
              преборвани, обаче необорвани –
              съдбата
              с паметта й
              натовари.





ЛЮБОВ
                      
   Голяма си, а си дете.
Наказваш се сама и сетне
сама си казваш: “Аз съм с теб!
Ще плачем двете! Тъй, по детски…”

  А аз, подвил криле, не знам
във кой прозорец да надничам…
Не ме ли виждаш? Ето там.
Прегърбеното сиво птиче.

  Унасям се… Трохи, трохи,
безброй трохи във твойте шепи
и мене никак, ама хич
не ме е страх да съм при теб и

  да ям, и… Ти стоиш, стоиш
покрай пердетата и сякаш
ми се усмихваш: – Птиче, виж,
наказана съм. Ще почакаш.
          
 
          
БОГ
          
                         „…мига във стръка светлина…”
                                                                    Антонина Гаевска

Ти искаш, искаш да запазиш
мига във стръка светлина –
ти можеш, вярвай ми, аз казвам,
че можеш! Кой съм аз? Не знам.

Най-трудно е да пренебрегнеш
това, което ти тежи –
сърцето щом деня ти стегне,
не дишаш… Но денят е жив!

И ти пак искаш да запазиш
мига във стръка светлина.
Опитвай! Вярвай ми – аз казвам,
че можеш! Кой съм аз? Не знам.

Ще спреш все някога? Не трябва!
Така оставаш без крила…
Не си ли птица? Не? По-слаба
от птица, казваш, си била?...

И все пак искаш да запазиш
мига във стръка светлина!
Ти можеш, вярвай ми, аз казвам,
че можеш! Кой съм аз? Не знам.



ФАНТАЗИЯ

                             Ти чуваш нежна
мелодия и с нея литваш –
с ръце, размахани небрежно,
в небето с птици ставаш скитник.
Тя носи те – ей там, високо,
над планини и океани –
и луташ се в безброй посоки,
във твоите криле събрани.
Пресветва и гърми над тебе,
вали безспир и твойта нежна
мелодия е непотребна
сред бурите, от мъдрост снежни!...

И паднал долу, ставаш тъжен.
Не мислиш вече. И не спориш,
дори и да твърдят, че лъжеш,
че си летял високо горе.

Какво ли става с тази нежна
мелодия? Тя нейде скрито
пак нагласява свойте мрежи
за други беззащитни птици.



ПТИЦАТА
Преди и след

Ти знаеш –
това не променя нещата,
щом вярваш във своите сили.
Ти пак ще
летиш, ще докосваш зората,
която във теб се е скрила.
Ще можеш
и денем да виждаш звездите,
и слънцето нощем ще свети.
Повярвай
във своите сили, с които
ще литнеш високо в небето.

- - -

Ти литна високо в небето
единствен над малкия свят и
красивото слънчево цвете
описа в поема от вятър.
И после, щом спря да се скиташ,
от своята болка обиден,
ти сам се реши със сълзите
на залеза да си отидеш…





ПИСМО ДО ТЕБ

Мило коте!

Ох, думите свършват,
щом реша да говоря
със тебе!
Беше живо!
Сега си куп
мърша,
труп вмирисан си,
труп
непогребан!

Бяс ме сграбчи,
продупчи ме с нокти –
досвидя ли ми
топлото
вкъщи?
Досвидя ли ми
хлябът
насъщен? –
Котка взех, а не съм бил за котка!

Там те хвърлих
със все твои вещи:
канче,
купичка,
черга от кръпки!
И погалих
слуха ти
зловещо
със зловещите
стихващи
стъпки!

       Вече месец муцунката мила
       пред очите ми
                              все
                                  се кокори!
       Мое мъничко птиче безкрило!
       Мое тъничко цвете без корен!

И те хвърлих, а ти не отгатна
мойта мисъл
в последната ласка…
Аз изпращах те!
Аз те изпратих!
И простих се, а ти…
попримлясна

и изтръгна с езика си грапав
от ръката ми
капчица
влага!
И уверено стъпи на прага
с бяло-сивата
рижава
лапа!

Беше живо! Сега си куп
мърша –
труп вмирисан,
гнил
труп
непогребан!
Аз те хвърлих –
за теб всичко свърши…
А сега, виж… говоря със тебе…

       Вече месец муцунката мила
       пред очите ми
                             все
                                   се кокори! –
       Мое мъничко птиче безкрило!
       Мое тъничко цвете без
                                          корен… 
          
 
          
ПЕСЕН

В студа оказах се излишен.

Доскоро чувствах се певец
със силен глас. Сега съм нищо.
Сега за вас съм чужденец.

Реших и ще приема риска.
Ще отлетя. Но накъде?
Къде ще мога да премислям
и да възпявам всеки ден?
Кому туй място е известно?
Мълчите. Сигурно е там,
където въздухът е песен,
обаче се отива сам…

Спасете ме! Дъхът ми спира!
Не вярвате. Защо? Нима
не виждате, че аз умирам
и че умирам у дома?
Нима не знаете, че ваша
ще е вината ми и щом
изчезна, вечно ще ви плаши
видът на моя тъжен дом?

… Е, ясно. Трудно ще докосна
сърцата ви. Дано поне
си спомните за мойте кости

напролет, с първия копнеж…



ПЕЩ

За жалост някой духна тази свещ,
с която ме огряваха
звездите!
………………………………………………
Сега…
         Сега се чувствам като
                                              пещ,
оставена да тлее на открито:
щом вятърът изплези ми език,
потръпвам,
разпилявам си искрите,
а вятърът ги грабва
и за миг
нанякъде
                      изгаснали
                                            ги смита…
И плача!
А сълзите ми горчат!
Но най-жестокото е,
че ги вдишва
жаравата
и после, след плача,
във мен остава
куп
         студена
                          киша!



ВЛАК

Пуфтя,
пуфтя
с локомотива,
да им напомня,
            че съм жив,
а те ме сочат с пръст:
“Щастливец!
Това е то
да си
            щастлив!”

Ей, хора,
толкова години
все лъскам релси –
нощ и ден,
             години
без да си почина,
             с години
все по-уморен!

Една ли скръб
            на гръб
             пренесох,
псувни,
          целувки,
                    радост,
                             срам –
на гръб
          стоманеноколесен,
на гръб,
          огънат тук и там…

Как мислите,
дали е леко
да носиш всякакъв товар,
а пък
да виждаш
на пътеката си
                 светофар
                 след
                 светофар?!

След радост
               скръб
               на гръб
               пренасях,
с целувките –
псувни
          и
            срам,
със гръб,
           стоманено препасан,
и поочукан
             тук и там!

Ей, хора,
времето ми мина
по тези релси –
нощ и ден,
             години
без да си почина,
             с години
все по-уморен…

Едва
пуфтя
с локомотива
да им напомням,
      че съм жив,
а те
      ме сочат
      с пръст:
               “Щастливец!”
Не съм,
не съм,
не съм
                щастлив!





УЛИЧЕН МУЗИКАНТ

Когато
              всичко
                            ми
                                 омръзне,
дали ще ме погледне някой?

Студено е.
Стоя и зъзна с цигулката в ръка.
И тракам
               със зъби.
Всъщност,
               трябва просто
да свиря тук на тротоара
и звуците да са въпроси.
И никой да не отговаря.

Студено е…
Добре,
ще жертвам
мечтите си и страховете –
ще ги превърна във
                              оферти,
ще ги продавам на
                              букети,
ще се усмихвам постоянно,
ще гърча устни в гняв безвреден
и ще си казвам,
че е рано
цигулката си да погледна…

…Студено е, студено-о!
Просто
изпуквам тук на тротоара!
И звуците са някак… постни…

– Тар-р-риру лир-ру,
тар-ри р-рар-ри…-

цигулката ми зъзне, зъзне…
От студ.
Чак зъбите й тракат.

Когато всичко ми омръзне,
                                            дали
                                ще ме
             погледне
някой?
          
 
          
ОБЯЗДВАНЕ НА МЛАДА МУЗА

Чуйте! Сложих й всичко в чинията –
алегории, тези, двусмислици,
клевети… Турих даже ония
думи, дето отдавна са вкиснали.

И поканих я… Тя: “Не обичам.”
Не обичала моето ядене!
Не обичала! Толкова тичах
и слугувах, а тя: “Не. Присяда ми.”

О, така-а ли? Ела ми, госпожице!
Стой, не мърдай, пусни си косите,
шът! Какво е това, а? Да! Ножица!
Клъц оттук, клъц оттам… Ха, честито!

Не обичам такива поезии!
Аз ги храня, а те ми го връщат!
Виж какво, скъпа! Никакво глезене
и лежачка във моята къща!

Да не чувам за нещо протакано!
Ето вилица, нож, ето, сядай тук –
всеки божи миг рими да тракат
“трака-трак” в инсценирано ядене!

Не обичам такива поезии!
Вечно хленчат и вечно разкъсват
всички връзки с ездача си… Глезят се
и се плезят – червисани, лъскави!

Да не чувам за нещо протакано!
Ето вилица, нож, ето, сядай тук –
всеки божи миг рими да тракат
“трака-трак” в инсценирано ядене!



ТЕМА С ВАРИАЦИИ

                                      “Къща, зелена пътека и цвят.
                                      Радио нужните звуци издава.
                                      Тук ще остана да мисля и спя.
                                       Второто повече ми се отдава.”
                                                                    Сергей Глинков

Къща. Пътека, зелена на цвят.
Радио свири, а аз размишлявам –
да бъда ли “шах” или да съм “мат”?
Второто повече ми се отдава.

Къща. Пътека, зелена на цвят.
Радиоводещи се възмущават,
че много хора във нашия свят
дремят по цели дни, вместо да правят

къщи, пътеки, зелени на цвят!
Други им пляскат пък, викат им “браво”,
докато всъщност умират от глад!
Пита се: прави ли нещо държавата?

Къща. Пътека, зелена на цвят.
Радио глупаво, стига опява!
Искам да дремна час-два! От обяд
слушам те! Спри се… Ще стана! Внимавай!

Къща. Пътека, зелена на цвят.
Радио скърца във сиво-кафяво.
Бяла отпред, но пък черна отзад,
моята мисъл е – ха-ха! – лилава!

Къща. Пътека, зелена на цвят.
Радио пее, а аз му припявам –
щом каже “шия”, отвръщам му “врат”.
Толкова. Друго от мене не става.



УЖАС

Минава полунощ.
Не. Не изтрайвам. Не мога. Не.
Ще ида в коридора.

Ключът… за лампата…
бе тук… открая…
хм…
Ето.
Блесва лампата
отгоре

и гледам:
в огледалото ми лази
премазан
празен
поглед.
Стреснат – спира.

Минута-две се гледаме
и казвам,
в очите казвам:

– Утре се прибирам…

Очите срещу мен
се разтреперват,
със трясък пада лампата
отгоре,
освободени,
лумналите нерви
вилнеят,
пеят,
плачат и се борят
със бръчките,
застинали в гримаса
от бяс и вопли, пепел и разруха –
щурмуват после
челото,
то расне, расте, нараства,
(божичко!)
избухва
и възд…
…кънти…
…пропада…
…водопади от гласове…
…шуртене…
…коридорът е…
…не, недейте…
…сенки и грамади…
А нервите: изтръгнати от корен!

О
УЖ
жАСс

…Огледалото изгасва,
пресъхват гласове и лампи,
само
остава неприятната гримаса:
издута, изтърбушена и
няма.

Сега

очите втренчено изсмукват
от погледа ми
всичките ми
мисли.
Разголват ги,
разлагат ги до буква
и ги поглъщат
облички и чисти…

…Загърбвам огледалото
премазан,
залитам крачка-две напред
и спирам.

Мълчание.

И в него някой казва,
в гърба ми
казва:

– Утре… се… прибирам.





* * *

Уж време,
а пък то – изплашен звяр:
прекършен –
доскоро трудно дишаше;
подремна,
разбесня се – сняг, пожар –
и свърши –
остана само кишата.

 
          
* * *

Ще дойде ли
някой
             да каже
             защо съм
застанал
тук
скришом,
застанал
                   тук
                          сам?
Ще дойде ли?
                            Но
към кого
е
въпросът?
                       Дори
                       няма
                       кой
да ми каже:
Не знам.



* * *

Опитвах се да те открия.
Претърсих всичките мечти
и стихове – дори и тия,
в които ти не беше ти.

Къде си? Отговора чаках
и подозирах, че е стих,
и писах го, и пак, и пак, и
накрая… пак не те открих.



* * *

Навънка е пролет
и всичко е сякаш
по-свежо и истинско –
като шега.
Усмивки навсякъде
срещаш еднакви –
топящи се ручеи
бяла тъга.

Навънка е пролет
и чуй – тя те мами,
тя иска със теб нещо
да сподели.
Излез и иди,
посрещни я и само
я виж, и това е.
Ще бъдеш щастлив.





НА МУЗАТА
                      
Тя трябва
                    да дойде
със гръм и със трясък,
да каже,
                  че помни
предишните срещи,
да седне
                  до мен
и от ясно по-ясно
да стане,
                   че нищото
все пак е нещо! 
          
 
          
В ГОРАТА
          
Не съм достоен, не!...

…Зелените пътеки
събирам на венец
от тръни – вплитам всеки
твой звук, тревичка, лист,
надвисналата свежест
и трепета ти чист,
и шепота ти нежен…

Очите ми крещят
продрано, фанатично,
в невинната ти плът
изцъклено заничат!
Очите ми са нож
с бездушни остриета,
прииждащата нощ
ще е Разпети Петък!



ОРИСНИЦИ

Да-а…
         Първата
                     помисли
                                   малко,
усмивка сякаш долових
в едничката й дума:
                              – Жалко…

„Е да,
           на мен
не ми върви
и без това!” –
                            успокоих се,
зачаках втората, а тя
дори за миг не се усмихна
и не продума – отлетя!

А третата не я дочаках.
Избягах. Сложих точка:
                                      – Край!
… И стаята ми дълго
                               плака – тя,
                               третата,
                               била…
            „добра”!



ГЛУПАК

Стаята е тъмна, знам.
Шшт – не чувам тишината.
Тихо, тихо… Вън луната
е сама. И аз съм сам.

…Пак ли ще е тъмно, пак?
И стените – тъмносиви…
Уф, чак тръпки ме побиват!
Ама съм един глупак:

Вън е нощ. Звезди, луна.
Всичко живо спи. Аз само
друга работа си нямам,
ами търся светлина!





НЕДОВОЛЕН
                      
“Този вляво притиска ме, сякаш
му е тесен светът и купето!
Ей, не виждаш ли, че сме във влак, а?
Тука всички места са с билети!
          
Всеки има си своя седалка
с облегалка една и на повече
няма право… Освен ако малко
по-нахален е, нагъл и… ловък!
          
А такива си сядат, протягат
си краката докрай и не гледат
дали някой отпред се засяга
 и върти се навъсен и леден.
          
Та и този отляво… Прощавай,
мили друже, но тук ние всички
сме с места и сме в пълното право
да сме… Свий се, бе! Ако обичаш…
          
… А пък този отдясно какво е
замърморил, че все го притискам?
Тези хора са все недоволни –
надалеч си и пак си им близко!
          
Ами щом недоволен си – сбогом,
намери си пък другаде място!
Виждаш, хората вънка не могат
да поседнат за миг! Хайде, баста!
          
Ааа, не искаш! Тук имаш местенце!
Е, тогава си трай, благодарен
и на малкото – че приютен си!…”
          
– Ех, проблеми пак, майка му стара…
          
 
          
СЕМЕЙНА СЮИТА
          
Шкембето ти те е затиснало.
Сърби панелената кожа.
Ядосано замахваш с ножа
и рязваш си парче от свинското.
          
Боли те нещо под лъжичката.
Валерианче – под езика.
Оттатък дъщерята вика.
Да опустей дано и всичкото!…
          
Живот ли е?… – Като назъбена
от дълга употреба чаша
боде сърцето и те плаши
със тази болка грозна, гърбава…
          
Какво да правиш? Зашифровани
са кодовете на съдбата.
Налей една. Бодни салата.
Мезето нарежи. (Подковата.)
          
                        И гледай, моля ти се, вестника!
                        Нима и там е нещо ново?
                        И те самите са виновни,
                        и те разчитат все на лесното!
          
                        Отделяш слюнката от залъка,
                        потта си търсиш да продаваш,
                        а токът левче щял да става!
                        Изобщо… вземат ни за балами.
                       
                        Дотолкова сме се намразили,
                        че всеки ден сме си на гости.
                        А то в гощавките ни – кости,
                        и всеки ти сервира мазното.
                       
                        Мухите, дето са насекоми,
                        по подове не щат да кацат,
                        а все на мебелите гланцът
                        влече ги и на стола – мекото!
          
Във фризера ти – бут и броколи,
във телевизора – плът знойна.
Въпросът е, обаче, кой ни
създаде с тези крехки кокали?
          
Какво да правиш? Зашифровани
са кодовете на съдбата.
Налей една. Бодни салата.
Мезето нарежи. (Подковата.)
          
                        Каквото щем да си приказваме,
                        животът е една магия.
                        Виж тези… Погледни ги тия! –
                        Убива, а си плюе в пазвата!
          
                        Мухите, дето са насекоми,
                        по подове не щат да кацат,
                        а все на мебелите гланцът
                        влече ги и на стола – мекото!
          
На масата ти – свинско печено.
Ракия, вино и снежанка.
Забременялата осанка
на всички, на живот обречени.
          
                        Какво, къде и как? То, живите,
                        тях (дето викат) да оплачеш…
                        Туй нашето живот ли значи?
                        Та то такова нещо бива ли?
          
Сега остава след пържолата
цигарка и кресло да вкусиш.
          
                        Ох, туй сърце не го отпусна…
   
           –Ти трябва да почиваш. Моля те.



ПРОПОВЕД

Не мразя “просто някои”, а всички
и казвам ви:
Не мога да ви гледам!
Не влизате,
а търсите вратички,
с които да зазидате съседа!

Избождате очите си
и после
окачвате табелка на гърдите:
“СЛЯП! Дайте
  ХЛЯБ! Слепец съм! Аз
           НЕ прося!”
и… плюскате и мляскате открито,
а сетне –
със провиснали кореми –
оригването ви
                ви вдъхновява:
“Забавни са
               глупаците!
                               Големи
                               глупаци са
               глупаците
забавни!”
и –
с мъка свили слепите тумбаци –
поставяте в краката ни прегради,
и падаме,
и писвате:
            “Глупаци!
На слепите
              да падат
                        им се пада!”…

… Не мразя “просто някои” –
вас всички!
И казвам ви:
Ще дойде ден, когато
“вратичките” ще станат на иглички
и ще ви се забият във
месата! 



ИГНАЖДЕН

Казаха, че днеска който
пръв престъпи вкъщи прага,
нему да припиша мойто
бъдеще… Дано помага
господ всичко, дето почнах,
да върви благополучно…
Някой звънна ли? Нарочно
съм оставил днес отключено.

Ще почакам. Време има.
Ей го – цял ден е пред мене.
Жаждата е утолима
и гладът ми утолен е –
време има… Чу ли? Време
има! Толкова е просто
всичко, дявол да го вземе,
само забрави въпросите!…

Тъмно ли е вече? Боже,
времето така минава –
да се завъртиш не можеш!…
А!? До полунощ остават
два-три часа? Само? Пак ли
ще осъмне прашен прагът?
Всъщност… аз кого очаквам?
Стана късно. Ще си лягам.





НЕ
                      
Зеленото трепка, прелива от фигури,
вре се в зениците даже…
Възпирам го. То се заклещва във миглите:
“Що ми се правиш на важен?”

Но аз игнорирам го: “От твърдокожие.”
Стискам нарочно клепачи.
“Отвънка си кремък – то казва, – но може би
вътре неистово плачеш.”
 
“Не те и засяга!” – извиквам… То, тръпнещо,
хвърля околното в трепет –
пръхтящо, околното шумно се къпе сред
трепета, грабен със шепи.

А аз стискам клепките, палците, зъбите,
устните – цял съм в “обаче”!
“Душице – крещи то, – скала непоръбена,
хайде, отпускай клепачи!”
                     
“Не мога! – крещя аз. – Околното пречи ми
в свойто пръхтящо доволство!”
“Ти само клепач отвори! Да! И вече си
брънка от всичко околно!”

Но аз игнорирам го. Хм… Твърда кожа, пък…
сини от натиск клепачи?
И крепост от кремък съм бил, а?…– Да. Може. Но
не е от камък пазачът.
          
 
          
ПРОЗОРЕЦ
          
Не мога да забравя тази пролет!
Просветна там, разцъфна там небето,
а тук пред мен разцъфна пак тополата
     и пак във пух стъклото ми засвети…

Не мога, не, не мога да забравя
как слънцето поникна и разплете
лъчите си… Събрах ги! И тогава
     лъчи и пух се сляха в златно цвете!

Не, няма да забравя – и не мога! –
напъпилия облак с мокри шепи…
Поля го! Цветето! С порой! – Бе огън
     стъклото ми… Остана само пепел.



    ДА

    Прозорецът плаче, притиска с клепачи
сълзите си – клони течаща вода –
дъждът ги полива, прозорецът плаче,
а аз го целувам с очите си:
                                        – Да.
                              
    Прозорецът плаче, а аз се размазвам
в лицето му – сякаш съм струйка вода –
опитвам да стопля дъха му напразно
и все го прегръщам със своето “да”.

    Прозорецът плаче, сълзите му трият
дъха ми – превърната в пара вода –
прозорецът плаче ли, плаче, горкият,
а аз не издържам и крясвам му:
                                              – Да!
                              
    Прозорецът плаче, аз плача със него –
в очите ни лъскави плува вода –
водата ни дърпа надолу и тегли,
и бавно измива последното “да”.



ПАМЕТНИК

– Използвах проста смес и няколко пирона,
и никакви проекти, никакъв чертеж…
…Започнах със сълзи: с реки сълзи изроних
              трап/яма за строеж.
 
За скеле(т) струпах куп будувания дълги
с изцъклен стъклен поглед в листа с редове –
сглобих ги, та до кръв терена чак остъргах…
              Да ти се дореве.

За т(ухли)яло си послужих със онези,
родени мъртви, синове и дъщери
и с техните надежди, дето трудно чезнеха
              и дишаха дори!

Накрая ми остана само (с) орнаменти
и надписа да сложа… Е, за тази цел
реших да изтипосам всичките моменти,
              които съм ви взел.
                          
Така си построих сам паметник/гроб пресен
и даже… Даже сам положих си венци,
пороних сам сълзи и реч сам произнесох…
              Абе, същински цирк.





НЕРАЗДЕЛНИ
                      
Тя е стройна и руса топола,
а пък улична лампа съм аз.
И когато наесен е гола
и във профил, и в гръб, и в анфас,

    аз се влюбвам във нея дотолкоз,
    че забравям да светя дори!
    О, това е любовната болка,
    ох, да знаете как в мен гори

електричната жичка, нагрята
от желания, страст и ел. ток!
Как по-често насрещният вятър
в лампиона ми свири с възторг!…

    Но едно нещо все ме вбесява
    и събужда у мен яростта.
    Кой идиот там до нея постави
    мръсно кошче “Пази чистота”?!

…Тя е стройна и руса топола,
на фенерите аз пък съм вожд.
И наесен, щом пак се разголи,
не изгасвам почти всяка нощ.
          
 
          
РЕГИНА МОРТУА
          
Луната кат лимон разрязан
зацапва тъмното в небето.
Сред въздуха бездъннопразен
се щурам аз безумносветъл.

Подир отблясъци издайни,
покрай засенените вишни
аз сам съм, сам сред свойте тайни
на дните миналогодишни.

И спомен лют в сърце ми пари,
боде го и кръвта му пие,
че нямам аз жена, другари
и съм затворник без килия.

Луната кат лимон разрязан
зацапва тъмното в небето.
О, аз съм сам – безумнопразен,
о, аз съм сам – бездънносветъл.



БОРОДИНО

„Ключ, ключ човърка по вратата,
но не улучва в тъмнината
                    ключалката ни май…
Разбойник, мамо, ах, разбойник!” –
шепти детето. „Не. Спокойно.
Баща ти е. Пак вижда тройно.
                    Пиян е пак. Аман.”

Ключът най-сетне се завира
и коловоза си намира,
                    превърта, казва „Щрак!”.
Мъжът вратата с гръм разтваря
и под надвиснала цигара
с уста опушва и обгаря
                    винарки цял рояк!

„Е-хе, о-хо! Здравей, жена ми!
Заб-блата з-зех и з-зех салам, и…”
                    Но не довършва, ах!
Жената в пристъп лаконичен
елека си дебел съблича
и към мъжа си го зафичва
                    с трениран чист замах.

Мъжът глава встрани привежда
и с честен поглед я поглежда.
                    Подава й салам.
Салам – обвит в хартия мазна,
салам – стоял във потна пазва,
салам – омразно-безобразен
                    салам, салам… „Ох… Срам!”

Той влиза. Тя стои, не мърда.
Той сяда. Тя стои. Разгърден,
                    той плещи: „Д-дай д-да ям.”
„Парите де са?”, тя го пита.
А той: „Заб-блатите отли-и-итат…”
А тя: „Заплатата – изпита!
                    А пък за нас – салам!”

Затишие. „Ти марш оттатък!”
Синът оттатък е изпратен,
                    а тя е ураган:
сред бузи – брегове разбити –
носът се люшка низ ушите
и само устните са впити
                    до кръв, до кръв в брега!

И става тя, каквато става.
Тя не стои, а закрещява:
                    снаряд подир снаряд,
продрани, палят се и – блясък! –
и още, пак – о, боже! – трясък,
яйце и орехи пригласят
                    в семейния преврат

и полилей тъмней зловещо…
……………………………….
…Синът, завърнал се, се блещи:
                    във бащиния хол
той вижда бой еднопосочен
към бащиния лик насочен
и мерник много, много точен
                    да го дроби на сол.

И баш когато със метлата
„на нож” жената там се мята
                    с вик: „Още, още пий!” –
синът възпира я с ръчица
и с жеста на същински рицар
размърдва рицарска устица:
                    „Спри, мамо. Татко спи.”

- - -

„Ключ, ключ човърка по вратата,
но не улучва в тъмнината
                    ключалката ни май…
Разбойник, мамо, ах, разбойник!” –
шепти детето. „Не. Спокойно.
Баща ти е. Пак вижда тройно.
                    Пиян е пак. Аман.”



АЗ, ОГНЯН

Преди бях птица и широко
ръце размахвах и… политах.
                        – Сега небето е високо
                        и няма да се върнеш читав!
Лисица бях, дърво бях, куче
и лаех, шумолях и бягах…
                        – Днес зоопаркът е под ключ и
                        да си човек ти се налага!
Участвах в уличен спектакъл
и с влаковете разговарях…
                        – Сега недей да чакаш влака,
                        че го направиха товарен!
И даже няколко поети
смутих и музата остригах…
                        – Днес музите са с фереджета,
                        а пък поетите – във книга!
И, недоволен, мисълта си
убих, прозорецът заплака…
                        – Сега в решетка си опасан
                        и след съда затвор те чака!

Не мога вече да напиша
две думи, без да си помисля,
че аз и ти, и те издишат
като балони… А не искам!
                        – Личи си, че не можеш. Моля –
                        разгледай стихчетата горе:
                        тук ритъм – таратор безсолен,
                        там рима – неразчупен орех!
Преди и орех имах сили
да потроша и да му взема
плода! Днес… Ти видя – изгнил е!
Изгнил и стар е… Стар без време…
                        – Момченце, моля ти се, стига
                        подсмърча, хленчи, хълца, плака!
                        Щом недоволстваш, отсечи го
                        и ореха, и… орешака!

-  -  -

И тъй нататък, и нататък,
и пак нататък, все нататък…
                        – …нататък, после пак нататък
                        и след нататъка – оттатък!




ч е т о х т е

АНТРАКТ

стихове

Още стихове в Anapest.Org:

• НЕГО ГО НЯМА ОТ НЯКОЛКО ЧАСА
  
• НЯМА ВЕЧЕ ВРЪЩАНЕ НАЗАД
  Преводи на Сергей Есенин
• В БЛАТОТО НА ЖАБЧО
  За децата