Агенор се събуди с усещането, че сърцето му е спряло. Надвеси се от прозорчето на локомотива и се огледа. Гарата беше тъмна. Начална гара. “Няма ли да ми дадат най-после този зелен семафор, бе!”, изсумтя той.

Докторът се беше надвесил над Агенор и му притискаше гърдите.

– Сестра! Няма ли още пулс!

– Не.

– Бързо! Кислородната маска!

В стаята на Агенор бяха младият доктор с възрастна медицинска сестра и старицата на Агенор. Агенорица писна.

– Моля те, бабо! – кресна докторът. – Излез от стаята!

Зелен семафор! “Разгеле”, измърмори Агенор и дръпна ръчката.

– Хайде бе, Агеноре! Не виждаш ли семафора? От една минута е зелен! – викаше началникът движение и размахваше фенерче със зелена светлина.

– Видях, видях – махна с ръка Агенор от кабината. – Какво толкова?

Влакът потегли.

– Пулс! Има пулс!

– Добре, сестра, добре! – докторът нагласи по-добре кислородната маска. – Как е сега?

– Нормализира се – сестрата говореше с равен глас. Претръпнал.

Агенорица хълцаше на кревата в дъното. Докторът отиде и седна при нея:

– Така е, бабо… Стар човек, старо сърце… Сестра, при най-малкото отклонение викай! – докторът хвана треперещите ръце на женицата. – Какъв е бил старецът навремето?

– Ох, добър ми беше… Защо ми го вземаш, господи ле? – зачервените очи на бабата не се виждаха от сълзи.

– Не, не, бабо… Имах предвид по професия какъв е бил.

– Машинист беше, момче, машинист. Цял живот…

– Сестра, как е?

– Добре.

Влакът вървеше добре. Агенор вътрешно се усмихваше. Беше доволен. Това му беше последното пътуване, знаеше го и беше щастлив, че всичко върви добре. Като никога… Няколко гари, един тунел и толкова. С този машинист – толкова.

– Сестра, как е?

– Добре.

Приближаваше първата гара. Такова удоволствие му правеше спирането на гарите! Първо навлиза с висока скорост до половината перон и после рязко набива спирачките… “Така, ето го зеленото, ето я гарата, още малко, още малко… Хайде, Агеноре! Спи-и-рачки!”

– Докторе! Пулсът изчезна!

Докторът скочи и пак се хвърли върху гърдите на стареца. Агенорица писна.

– Сестра…

Влакът бавно потегли. Тази гара никога не го е забавяла толкова, мислеше си Агенор. Нищо. Все пак потегли, нали? Добре. Добре… До следващата гара има малко време.

– Старо сърце, бабо – говореше докторът, като отново беше сложил ръце върху ръцете на старата, – старо сърце, ама не се дава! Тръгва, спира, пак тръгва, пак спира…

– Докторе! Пулсът пак изчезна…

“Тръгваш, спираш, тръгваш, спираш – това е машинистът”, смееше се на глас Агенор, докато влакът отминаваше поредната гара. Не е като само да тръгнеш или само да спреш… Уфф, ето го и тунела! Много го мразеше този тунел!

– Докторе, пребледня старецът! Много! – равният глас на сестрата беше станал пресеклив.

– Пулс има ли!

– Има, но слаб… Но лицето е бледо, а и тези ледени ръце… – на сестрата й беше дошло до гуша от тези изнервящи бавни умирания…

– От кислородната маска е, сестра! Дали се е изчерпала или прекъсва…! Има ли друга?

– Няма… Задушава се!

– Божичко-о! – писна Агенорица.

– Майка му стара – докторът почваше да губи самообладание.

Още няколко метра и край на тунела! Ето, ето! “О-о-ох!” – тежко въздъхна Агенор. Толкова, толкова мразеше този тунел! Когато влизаше в него, винаги имаше чувството, че се задушава… Друго си е навън! Светлина, широта, въздух!

– От кислородната бутилка е било! – трепереше докторът. – Явно прекъсва! Майка му стара, и ако това са условия за работа!

– Пулсът се нормализира – сестрата бе възвърнала равния си глас, макар да дрънчеше някаква слаба вибрация в тембъра.

Едно беше хубаво. Че скоро след този тунел идваше и последната гара. Агенор се чувстваше изморен. Сега, като пристигнеше, щеше да пийне една бира с колегите, да хапне от храната, която му беше завила жена му… “То отсега това ме чака само – стой си вкъщи, Агеноре, виж този, виж онзи, виж бабичката… Отсега нататък – сбогом, колеги, сбогом, гари! Сбогом, влакове! Сбогом, сбогом! И така до края на…” Завоят! Малко след него е последният семафор и после – последната гара, последната скорост, последните спирачки. “Рязко, рязко, Агеноре! Рязко спирачките и край! Ти знаеш как!”

– Сестра, как е?

– Добре.

Зелен семафор, добре, добре… А! “Какво става?” – Агенор заудря по таблото. Влакът почна да губи скорост. “Какво ти стана, бе!”, крещеше Агенор и се щураше в кабината. Влакът бавно, постепенно, леко губеше скорост.

– Сестра, как е?

– Равен пулс, но малко по-тихо се чува…

Докторът отиде при умиращия.

“Малко преди гарата, малко преди гарата и ще вземе да ми спре! – крещеше Агенор. – Ей така – просто ще си спре тъпият му влак!” Агенор блъскаше по прозорците на кабината, разбираше, че е заклещен вътре, впримчен, уловен, затворен… А иначе влакът спокойно, бавно, леко и постепенно спираше, спираше… Спираше… И също толкова бавно, леко, спокойно и незабележимо спря. На няколко метра от началото на перона.

– Докторе, пулсът май изчезна…

– Как “май”? Изчезна или не изчезна! – докторът бе извън себе си.

– Мисля, че изчезна…

– Мислиш!? Мислиш!? – равният иначе глас на сестрата му лазеше като паяк по гърба.

– Докторе, за първи път ми се случва! – сестрата не издържа и гласът й се скъса. – За първи път! Толкова бавно и леко, и равномерно затихване на пулс за първи път ми се…

– Успокой се, успокой се, де…

– Толкова равномерно и бавно, че накрая пулсът стана съвсем незабележим… Не можех да преценя дали го има или го няма – толкова незабележим!…

А Агенор лежеше, изпружил крака. Над кислородната маска очите му се бяха изцъклили така, сякаш казваха:

– Тия идиоти в депото пак са налели по-малко гориво в локомотива… Ех, кога ли ще електрифицират и нашата линия!

– Поне не агонизира – мънкаше докторът и се почесваше. Сестрата с равни движения прибираше кислородната маска в амбулаторната чанта. – Не агонизира. Както се казва – умря, преди да стигне края…

Агенорица писна.