Една чаша не успя да запази равновесие, обърна се напреки, преодоля ръба на масата и подът се покри с парчетата й. Дядо Братой подскочи и надигна залетия с ракия ръкав, от който се цедеше тънка бисерна струйка. За миг кръчмата притихна и дядо Братой изпсува.

– Братой... Втора чаша за два дена! - погледна го накриво кръчмарят.

– Аман! Какво ми става тука от два дена? - тюхкаше се старецът.

– Аз да не ги – замърмори кръчмарят – произвеждам? Кой ще ми ги възстанови? Господ ли?

– Ще ти ги платя бе, Райчо! - погледна го дядо Братой. - Ще ти донеса от къщи... Я налей още една, че тази отиде. Хайде, има за кого...

Иванчо, който седеше срещу стареца, се хилеше:

– Дедкоооо... Чудил се какво му става! - той нарочно повиши глас. - Защо тогава у вас наливаш ракия в пластмасови чаши? А сервизът ти виси на шкафа? А?

Дядо Братой мълчеше.

– Щото те е страх да не му видиш сметката!

Иванчо беше доволен.

– Щото Божана не му го дава – подхвърли някой от съседните маси.

Дядо Братой отвърна:

– Дядо ти Братой сам си е господар.

– Ами бе!

– Аз като съм си обзавеждал къщата, Иванчо под стола е подсмърчал...

– И какво толкова си обзавел? - Иванчо го дразнеше, оголил зъби в усмивка. - Три стола имаш и един креват и половина.

– С жена съм се обзавел, Иванчо, с жена! А ти и три кревата да имаш, още нямаш с кого да ги делиш.

Този път дядо Братой се накокошини доволен.

– Ей дъртак – не се стърпя влязлата кръчмарка, Райчовица. - Че жените да не са ти мебел, че да се обзавеждаш, бе! Да не сме ти покъщнина! А-ама ха!

Райчо гледаше смутено.

– Не, ма булка – кимна дядо Братой. - Ти пък що се обиждаш?

– Как няма да се обиждам? Ти стрина Божана за мебел ли я имаш?

Райчовица изсумтя и излезе, като тръшна вратата. Иванчо усети мига си:

– Браво бе, дядка. Ако те слушай някой външен, ще си каже...

– Слушай, Иванчо. Какво е жената? Как мислиш ти – какво е жената? - той спря с ръка Иваночавата реплика. - Покъщнина. Като станеш сутрин и хоп – жената вади дрехи. Значи ето – тя е гардероб. А дрехите ухаещи, изгладени – значи тя е пералня и ютия. Като седнеш да ядеш и какво: виждаш на масата чорбица сготвена, хлебец изпечен – сиреч жената е и готварска печка. Върнеш се привечер от работа и седнеш да почиваш, жена ти и тя сяда до теб и започва да ти разказва клюките, да меси новото и старото – ще рече, че жената отгоре на всичко е и радио. Че даже и телевизор може понякога да представлява! Не е ли така? Че едно радио, ако не го спреш, цял живот може да ти бръмчи на главата. И жената е така... И накрая, Иванчо, като си легнеш вечер – жената и тя ляга до тебе и те топли. Ето, значи, че жената е и завивка, юрганче...

Райчовица пак беше влязла и пак излезе, като тръшна вратата.

– Дедко-о, дедко – Иванчо пак беше оголил зъби. - Я се виж какъв стар кочан си, а завивка му се дощяла, юрганче топло...

Когато дядо Братой излезе от кръчмата и се подпря на черницата, слънцето беше хлътнало и потъмняло. Старецът се огледа, прегърби се и залъкатуши по коловоза към къщи.

В къщата едната от стаите светеше, а портата бе широко отворена. Дядо Братой пристъпи в двора и затвори след себе си вратата.

Влезе вътре. Някой беше бутнал шкафчето за обувки и един-два чифта бяха изпопадали. В стаята завивките лежаха до леглото, гардеробът зееше отворен. Дядо Братой бутна вратата на кухнята. Печката беше включена, струйка дим излизаше от фурната. Старецът се завтече, отвори фурната и измъкна изгорелия до черно хляб, пръстите му изтръпнаха от горещото и той изтърва хляба на земята... Радиото тихо свиреше.

Отвън, на вътрешната ограда между двата съседски двора стоеше женица и гледаше как в дома на дядо Братой стаите ту светваха, ту гаснеха. Женицата изтри ръка в престилката и силно извика:

– Братой!... Братой бе!

Дядо Братой изскочи.

– Божана я взеха...

– Къде... я взеха...

– Линейката я взе за болницата.

– Как... линейката... В коя... болница...

– Чувам аз по едно време нещо пищи, излизам и гледам – линейка, спира пред вас... Как в коя болница – в нашата. На носилка я сложиха и я откараха. Сигурно сама е звъннала... Какво й има на Божана, Братой?

Дядо Братой се втурна към портата, но не можа да я отвори бързо и се блъсна в нея. Падна. Бавно, с мъка стана, ритна дървената врата с все сила и се защура надолу по пътя. Портата изскърца, едната й панта се счупи и тя увисна...

На регистратурата жената го спря:

– Какво има? Ръката ли нарани? Как я удари?

Дядо Братой погледна ръката си. Беше почервеняла от кръв.

– Не, не... За Божана, отвели са я...

– Уф, вониш на бъчва! Как можеш да идваш пиян в болницата! Коя Божана?

– Жена ми... Божана... На носилка са я отвели...

– Каква носилка бе, пияндурник! Марш оттук, напусни!

– Къде е тя! Тя!

– Коя тя, бе!

– Божана... Бож...

– А – смънка изведнъж жената. - С дълга бяла коса? Точно така, Божана.

– Да!... Да! Къде е тя, момиче! Момиче!

– Стая 21...

Дядо Братой хукна.

– Чакай, чакай бе! Ръката...

Пред вратата на двайсет и първа го застигна мъж в бяла престилка:

– Момент, момент...

Дядо Братой замря.

– Аз съм лекарят... Разбрах, че сте мъжът на Божана.

Старецът го гледаше, без да мига.

– Разбрах... – лекарят спря. - Божана е зле. Трудно е да ви го кажа, но е добре да знаете... като ви гледам... Сега за момента ние ще я стабилизираме, но ще е временно... а след месец-два...

Дядо Братой го гледаше, без да мига.

– Влезте, влезте при нея. Тя спи сега. А защо не дойдете първо да ви превържа, докато спи?

Докторът се пресегна, но дядо Братой го отблъсна и на бялата престилка се отпечатаха пет пръста.

Вътре дядо Братой дълго стоя прав. Божана спеше. Старецът бавно отиде до леглото, строполи се на колене и почна да глади косата й с ръка. По мъртвобялата коса израснаха червени кичури... Дядо Братой забеляза кървавата си ръка, кървавите кичури на жена си и кръвясалите му от пиене очи побеляха от ужас.

– Божано! - изхриптя. - На кого ме оставяш, Божано? На кого?... Как след месец-два... Как месец-два!... Сто години бяхме заедно, още сто ще бъдем. Как само месец-два... Божано... Божанке...

Дядо Братой заби чело в белия чаршаф до главата на жена си и продължи да хрипти:

– Защо месец-два... Още сто години трябва, Божано! И аз ще живея толкоз...

Докато старецът приказваше и притискаше челото си към леглото, Божана трепна. Сепнато отвори очи, видя дядо Братой, отвори уста да каже нещо, но се заслуша в думите му и не издаде звук. Само затвори отново очи, една сълза си проби път през миглите й и залъкатуши надолу по многото бръчки.