В онази сутрин се събудих рано и както често ми се случва напоследък, бях плувнал в пот от поредния сън. И както винаги, имах само смътна представа, неясен спомен. Пред мен, разбира се, беше отново камъкът, но този път той се въртеше ли, въртеше и сякаш от ръцете на неизвестен майстор изникваха месест нос, набъбнали устни, малки очи и уши, дебел и къс врат, ниско подстриган череп... Не, пред очите ми камъкът не се превръщаше в глава на добиче, човешка глава бе това!...

Изправих се. Камъкът си беше до мен – ръбат, голям и намусен. Разкърших се, заех характерната си поза зад камъка и го затъркалях към върха...

Към обяд, след като за кой ли път бях там горе и гледах хукналия надолу камък, нещо ми отвлече погледа. В далечината се вдигаше пушилка, която съвсем откровено се бе насочила към моята импровизирана колиба – зимната ми резиденция. Идваха гости.

Хукнах и аз надолу като моя камък. Рядко ми се случваше да имам гости. Е да, де – никога! Кой ли се интересуваше от тези пущинаци, в които гниех под тежестта на вечната си каторга? Кой ли, наистина?

Долу вече ме чакаха. Приближих се и замръзнах! Моят сън ме беше навестил! Бе дошъл под формата на десетина мъже с досущ еднакви глави – същите месести устни, набъбнали носове, малки уши и очи, къси дебели вратове и грапави като тривка черепи.

– Сизиф, нали? - обърна се към мен най-грапавият.

Кимнах. Той бръкна в единия джоб, после в другия и накрая извика:

– Дайте ми един мобифон, бе!

Дадоха му. От пръв поглед се виждаха тия мобифони, как не ги бях забелязал? Всички носеха по един на кръста... А човекът натисна няколко копчета, допря чудото до ухото си и изкрещя:

– Чуваш ли? Ей, ало! Няма нужда от повече момчета, той е един. Какво? Да, бе, Да. И камъкът е тука...

Значи бяха дошли за камъка. За какво ли им трябваше? Щяха ли да го вземат? Толкова го мразех този камък, но точно на тия ли... И какво щях да правя без него!

– Сизифе, трябва да си застраховаш камъка.

Хлъцнах. Очаквах да искат нещо, свързано с камъка, но не и да не мога да разбера какво. Да го застраховам!? Мълчах.

– Чакайте! - този, който ме заговори и явно им беше главатар, спря двама, които пристъпваха към мен и стискаха в ръце... дървени сопи! В единия край по-тънки, но в другия... Боже!

– Чу ли, бе?

– Да, добре, няма проблем, с кого разговарям, както кажете, всичко е наред – заговорих на скороговока.

– Аз съм Мефистофел и застраховам разни работи.

– А какво значи това... застраховам? - трябваше да попитам все пак.

– Възстановявам при кражби и бедствия.

Ах, ако можеше земята да се отвори и да ги погълне. Говеда! Аз мило и драго давам да ми изчезне камъкът, да го откраднат, а те щели да ми го възстановяват. Няма да се застраховам!

– Ще се застраховаш ли... или...

– Да, разбира се.

Е, сопите са си сопи. Трескаво започнах да мисля какво да сторя, когато нещо затрещя, запука, мъжете залегнаха и само чувах като полушепот-полустон една дума: Луцифер. Скрих се зад камъка.

Други мъже, с милиметри по-дълга коса, бяха ни заобиколили в кръг. Кратък бой, голяма гюрултия, страшна патаклама и вторите надделяха. Едър човек, навярно и той главатар, нареди всички да си вдигнат ръцете на тила и отиде при моя човек.

– Мефисто, брато, нали знаеш, че това е моя територия?

– Да, кръстник.

– Тогава какво правиш тук? - кръстникът му стисна носа и онзи изквича.

– Разглеждам...

– А, и си нахален даже. Всички да си предадат мобифоните! - обърна се към останалите, а Мефистофел пак изквича. - Къде е обектът?

Явно за мен ставаше дума. Излязох иззад камъка. Нямаше нужда да се крия. Спасен бях.

– Ще се застраховаш при мен – изгледа ме кръстникът.

Нямаше нужда вече и да псувам. Явно ми е било писано да се застраховам.

– Как? - отворих уста.

– Ще ти дам една лепенка, ще я лепнеш на камъка и никой няма да посмее да го закачи.

Това ли било то? Добре. Започнах:

– Вижте сега, моята работа е да бутам камъка до оня връх и точно преди билото камъкът да падне отново долу. Ако не го правя, ще ме накажат, тъй че... може ли, така, докато трае застраховането, няколко момчета да ме заместят...

Кръстникът пак ме изгледа и кимна на близкостоящите:

– Може.

– Те няма да успеят да го качат на билото, но...

– Ще успеят.

Да правят каквото искат. Малко да си почина поне – като ще съм застрахован, барем да извлека ползица.

Остър звън ме сепна. Луцифер извади мобифона и го долепи до ухото, после погледна към върха. Сигурно бяха заместващите ме. Приближих се и чух:

– Шефе, качихме камъка, какво да правим?

– Да го оставят горе или да го спуснат? - обърна се шефът към мен.

Загубих и ума, и дума. Само някакво хъркорене излизаше от гърлото ми, а ръцете цепеха въздуха. После, след време, като премислях този момент, си дадох сметка, че реално съм бил в стадий на полудяване.

А Луцифер ме съзерцаваше учудено и накрая на момчетата:

– Пускайте го тук, трябва да го облепим.

Аз буйствах и ме затвориха в колибата.Сигурно съм заспал или са ме приспали, защото, като се събудих, на темето си имах мъничко цицинище. Както и да е, излязох навън, главата ме цепеше, а камъкът бе нашарен с лепенки като панаирджийско магаре. Разкърших се, заех си позата и хайде нагоре...

Сега, след толкова време, осъзнавам защо съм вечно сам.

Може би хората, привлечени от пъстротата на камъка, приближават, ала като разчетат надписите, се обръщат в обратна посока и изчезват яко дим – дим като пушилката на онези, застрахователите. Какво ли си мислят хорицата? Че и аз съм някой застраховател, който, вместо да премазва застрахованите със сопи, ги премазва с камък. Ех, съдба.