Прасето квичеше ли, квичеше, а петимата потни мъже го дърпаха, дърпаха...

– Излез бе, мама ти и прасе! – вика един.

– Чуш бе, чумо! – пъне жили друг.

– Маскара с маскара, четина проклета! – цеди и дядо Братой и дърпа прасето за крака.

Обаче прасето не мърда и квичи, квичи... На една крачка от кочината успяха да го измъкнат и то се усети, вдигна гюрултия и се простря в калта. "Ще ме колят, кви-и-ик, отидох си!" – дереше се прасето.

– Край! Тука ще го колим! – изкомандва дядо Братой. – Не можем надви над килата му!

Животното се беше кютнало на една страна.

– Обърнете го по гръб! – даде втора заповед дядо Братой и взе ножа.

– Бе ти ще го колиш ли или ще го таковаш? – изгледа го комшията отляво.

– Хващай крака и дърпай!

Четиримата помагачи заразпъваха прасето като спасителя на кръста. Дядо Братой яхна добичето като моторист, заби очи в гърлото му, а после и ножа. Жертвоприношението се оцвети в червено.

– Абе Братой, кокъв коляч си, бе! Заприличах на – оле! – комунистически агитатор... от тая кръв...

Но свинският палач не го чуваше и ръчкаше нещо в гърлото, въртеше и псуваше като прасе на заколение. По едно време истинското прасе примря и дядо Братой за последно отсече:

– Пущай!

Читиримата – собственикът, неговият внук, комшията отляво и комшията отдясно – се строполиха изтощени, а дядо Братой стоеше освирепял с гол в ръката нож.

– Свърши...

Внезапно прасето изквича, изправи се и хукна из лозето.

– Мама ти и коляч да разгоня! – викна собственикът и хукна след прасето си.

Това стана сутринта. Късно следобед героите седяха на масата, пиеха и хапваха пресен свински кебап. Преди това – докато обгаряха прасето с горелките, докато го разфасоваха, вадейки вътрешностите, отделяйки сланината от месото и кожата от сланината, докато обръщаха и миеха тънките и дебели черва за надениците и бахура, докато мелеха кайма, вариха мас и пържиха пръжки – жизненият иначе дядо Братой се беше оклюмал, не приказваше и работата му не спореше.

– Братой, прощавай, братче, не исках да те псувам... – извиняваше се на няколко пъти домакинът.

– Не, бе... Не, бе... – махаше дядо Братой. – Това е нормално.

Но като седнаха, разляха шишето и напълниха юсчетата, нагънаха необозепочившото прасе, дядо Братой се разведри, цапна бързо две ракии и викна:

– Не мога да разбера едно нещо аз, момчета. Овцата като се разболее и – кръц – теглиш й ножа. Конят като се осакати и бам – куршума. Кокошката като се спече, хоп – врътваш й врата. Козата, кравата, шилето, добитъкът като се поболее и извадиш ножа... А човекът...

– Какво нещо е човекът! – въздъхна след реторическа пауза комшията отдясно.

– Не можеш го закла! – извика внукът-десетокласник.

– Не можеш, я...

Вилиците дружно застъргаха по тавата с мръвките.

– Ето на – продължи дядо Братой. – Жена ми е болна. Рецепта й дали и само вчера петдесет лева съм дал за лекарства. Петдесет лева!

– Бре...

– А пенсията ми – сто! А хлябът – милиони! А сиренето – милиарди!...

– Не може да се живее вече – намеси се и домакинята, докато носеше второто шише и втората тава. – Няма от какво да се живее, ето тези няма с какво да ги храним.

Тя разроши главата на внук си и добави:

– Хапвай, сине, хапвай от мръвката...

А дядо Братой беше се разпенил и едва успяха да го попитат от какво е болна жена му.

– А! Нещо хрема ли я ударило, мронхит ли... Абе докторът каза, че нещо на дихателните... такова... вътрешности.

– Пътища! - поправи го ученикът.

– Тъй. Ама гледам я – лежи спокойно, яде здраво, зяпа по цял ден телевизия... А една овца като се разболее, не яде, изпосталява, умира. И като я видиш такава и кръц – с ножа... Ама човекът...

– Че за една хрема – петдесет лева!?

– А, де!

– Егати хремата!

Мъжете още по-настървено нападнаха тавата, сякаш тя беше хремата и ако не я изядяха бързо, щеше да им глътне петдесет лева.