Предупреждавам ви още в началото. Приказката, която ще ви разкажа, е тъжна. Защото, нали знаете – любовта има такова едно качество, което покрива разсъдъка като пелена и прави човека понякога неспособен да види въжето, затягащо се около шията му…

Имало едно време едно царство-господарство с много егоцентричен цар и много красива царска дъщеря. Царят, като всеки друг, обичал да се весели и затова организирал често големи празненства в царството си. На тези празненства се събирал целият народ, гуляел и възхвалявал господарското благоволение. Царят от своя страна обичал да гледа щастливите си поданици, дължащи щастието си само на него, и ложата му заемала централно място на неговия площад. И тъй като царят вярвал,че е боготворен от народа си, заповядвал на личната си стража също да се весели и в ложата оставал само той с дъщеря си. А тя била така красива, че поданиците я приемали като божество и се захласвали по нея.

Бил хубав пролетен ден, когато царят обявил поредните празници. Стекли се хора от цялото царство. Карнавалът бил в разгара си, улиците гъмжали от народ, облечен в пъстри дрехи. В тълпата си пробивал път момък с бедни одежди, немаскиран и със замаян поглед. За пръв път стъпвал в столицата, бил от село, а зрелището, на което ставал свидетел, го възхитило до немай къде. Впрочем трудно може да се каже, че сам си пробивал път, понеже тълпата го била притиснала и го влечала със себе си. Ненадейно момъкът се озовал до самата царска ложа и едва успял да се закрепи. В следващия миг извърнал глава и повече не помръднал. Стоял смаян пред прекрасната царкиня, застинал като статуя, поглъщащ я с очи. Слушали сте за любовта от пръв поглед, нали? Точно това се случило с момъка. Той се влюбил, както казват, до уши и следобеда прекарал в съзерцание. За него целият свят бил олицетворение на тази кестенява коса, сребърно лице, искрящи очи и изящни форми.

Почвало да се смрачава, когато някой настойчиво раздрусал рамото на момъка.

– Какво искаш? – отвърнал за миг поглед младежът. До него стоял беловлас старец със слепи очи.

– Синко – продумал старецът, – моля те, имаш ли някаква тояжка да ми дадеш? Мойта – мътните я взели! А съм сляп, не мога иначе да стигна до дома си.

Момъкът го изслушал, без да отделя вниманието си от царкинята, и започнал пипнешком да търси нещо подходящо. Сторил едно-две крачки напред и изведнъж ръцете му попаднали на някаква чепата тояга, той я взел и я подал на слепеца.

– Вземи, дядо.

– Бог да те поживи, сине.

Уви, на бедното селянче и през ум не му минавало, че това, което дал на слепия старец, било не друго, а царският жезъл.

Когато царят решил да се прибира в покоите си, се озърнал, потърсил жезъла си, но не го открил. От изненада седнал обратно на трона. Отначало не можел да повярва, че някой би откраднал жезъла му. Жезъла на своя обичан цар! Да извърши кражба в такъв ден! Царят побелял като изпрано платно, сърцето му се разтупкало, ръцете му затреперили, а гневът, който го връхлетял, не му позволявал да говори. И щом се окопитил, той направил това, което никога не бил правил преди. Разтурил празненството, разгонил хората, а тези най-близо до ложата затворил в тъмницата.

Минали няколко дни, затворените граждани били разпитвани и изтезавани, но те не знаели нищичко. Царят се вбесявал още повече, подозирал, че всички го мамят, ала освободил невинните. И на същия ден по всички краища на царството плъзнали глашатаи, които оповестили решението на владетеля, че рано или късно този, който е откраднал жезъла, ще бъде публично екзекутиран. Царят не си поплювал.

А какво правел през това време бедният момък? Той си бил у дома на село и щом научил новината, страшно се уплашил. Но се успокоил, размислил; качил се на коня си и полетял към столицата. Почнал неистово да търси слепия старец. Търсил го почти седмица. Гражданите вече го смятали за съмнителен субект, за престъпен тип и обезпокоени се обърнали към властите, когато той внезапно изчезнал. Всъщност момъкът, съвсем случайно, открил слепеца и докато се чудел как по-безопасно и безобидно да го разпита, видял жезъла, захвърлен при дървата за огрев. Грабнал го момъкът и дим да го няма.

Прибрал се вкъщи, седнал на леглото и заразглеждал тъжно царската вещ. И колкото повече я гледал, толкова повече си припомнял вълшебния образ на царската дъщеря – очите му се изпълвали с незабравимата красота, душата му се обливала с нежни копнения и мечти; но нещо свивало и стискало гърлото на младежа, не му давало да диша и извиквало солта на очите му…Това била любовта. Тя го целунала по челото и от този миг никой и нищо не можели да попречат на момъка да обича прекрасната царкиня.

И тогава започнали терзанията на младия човек. Духът му се огъвал от желанието да я съзре отново, но инстинктът за самосъхранение му нашепвал: “Ако отидеш, ще умреш!” Момъкът знаел, че няма друг начин да влезе в двореца, освен като занесе жезъла. Месец се борел младежът със себе си и с любовта, но бил победен и на следния ден той застанал пред портите на двореца.

Бил много горещ и задушен летен ден, когато царят приел момъка. Негово величество очаквал поредните измислици около изчезването на жезъла и онемял, щом бедното селянче го измъкнало от торбата си. Момъкът започнал просто и точно да разказва историята си, но едва стигнал до средата и в залата влязла царската дъщеря… Тя била дори по-красива отпреди…

Това е приказката. И без това излезе леко психологическа и за да запазя нервите и сълзите ви, няма да описвам подробно екзекуцията; как там в разкривените, в сините устни напирала пак любовта… Само ще ви кажа, че публичното обесване отишъл да види единствено слепецът. И да прибере тялото. Никой друг не се отзовал на поканата на царските глашатаи. Така, както и никой не излязъл по улиците година по-късно, в деня, в който царят обявил последните празненства през живота си. На следващата сутрин той умрял.