Често олицетворяват Вазов с Дъба –

символа на знаменитото му стихотворение,

за което той признава, че е написано по непосредствен повод,

без иносказание.

Така разбира Вазов своята роля –

без напудрени иносказания, без мурафети и сложни палитри,

а прямо и всеотдайно служене на родината и отклик на всичките й болки.

За да се запази дъбът,

му трябва широта, височина, здрава почва и съхранение от бурите и пожарите.

За да ни пази дъбът, той трябва да е над нас, високо, и да наблюдава.

Вазов живее със съпругата си Евгения Марс година,

след това съпругата напуска сопотската къща,

а портите хлопва Вазовата майка.

При Вазов няма залитания,

музата му ще принадлежи винаги на майката - България.

Колко политически и литературни борби преживява

и съучаства през живота си Вазов,

колко хора минават през погледа му и през литературните му творби.

Колко пъти през годините го изхвърлят от родината,

от политиката,

от литературата –

той е непоклатим,

защото умее да превърне загубената родина във втора родина

там, където е,

в това, в което е най-неудържим – писането.

Изумяваща е способността му да поглъща литературните жанрове,

да твори в целия литературен спектър

и най-вече – върху гола пръст, без никаква традиция.

Иван Вазов е механизмът, който поражда традиции,

deus ex machina на българската литература.

Той е кодирал в паметта ни и Ботйов, и Левски, и Раковски, и Паисий

и вси светини и знайни и незнайни герои –

а всички тях, включително и себе си,

е дублирал в прототиповете на литературните си герои.

Вазовата литература е нашето съзнание.

Затова кой ли не е копал Вазовата нива –

от майстори до драскачи, от литерати до алитерати.

Но за какво пледираме?

Да спомним Яворов, който сляп, в последната си година,

тътрещ се сред раззинатите усти на обвиняваща го София,

среща Вазов,

Вазов спира и чува:

"Учителю, не съм убил.

Вярваш ли ми, учителю?"