×

Мама папагалка живееше в слънчева Калифорния, до границата с Мексико. Странното беше, че тя – родената и живяла само в Щатите папагалка – говореше английски, но с британски акцент. И всички гости на нейния дом много се чудеха.

Домът бе просторен, с три бани и пет спални, по калифорнийски образец. Мама папагалка не живееше в клетка, а висеше на полилея в дневната, която е общо помещение с кухнята и трапезарията. С един поглед следеше всички нейни стопани. А и те не бяха малко. Типично по холивудски нейните стопани се състояха от двама родители – руси и синеоки – и от пет-шест щъкащи навсякъде из къщата и двора (с басейн) деца. И, разбира се, добавяме и куче – един оръфан, но изключително миролюбив питбул, взет от приют.

Мама папагалка имаше осем деца. Осем папагалчета, които бяха доста палави, така че ги бяха разпределили в четири клетки – по два броя в кафез.

И тогава се случи катастрофата. Откраднаха мама папагалка.

Стопаните през деня даже и не забелязаха – тя дотолкова се беше сляла с полилея. Обаче вечерта, когато глъчката утихна и децата изпозаспаха, мама и тате седнаха на американския фотьойл пред огромния телевизор.

– Скъпи – каза мама. – Какво става? Нещо ми липсва.

– Обичам те, скъпа – отвърна тате, отлепвайки бутилката от устните си. – Какво искаш да кажеш? (What do you mean?)

– Скъпи! Няма я мама папагалка!

И двамата впериха поглед в празния полилей. Тате примигна с очи и каза:

– Скъпа… Сигурна ли си? (Are you sure?)

Веднага навън засвири сирената на полицейски автомобил. Местният шериф дойде още преди да го известят за кражбата. Той дори знаеше нещо повече:

– Обадиха се в полицейското управление, че са ви искали откуп за откраднат папагал и вие сте отказали да преговаряте и да платите…

– Така ли? – учудиха се домакините. – Току-що научаваме! Ние сме съгласни да платим!

Шерифът заклати глава:

– Безсмислено е. Те са решили, че след като отказвате, тогава поне да продадат папагала за някой и друг лев… Накратко, продали са вашия папагал в Мексико, в Тихуана.

– Ах, господи (Oh, my gosh…) – възкликнаха мама и тате.

И оттогава минаха цели четири години. Цели четири години мама папагалка живя в Мексико, в една кухня с олющени стени и мебели. За тези четири години тя напълно забрави английския език и научи испански. Забрави езика, но не забрави осемте си рожби и много страдаше за тях.

Него ден тракторчето пеперуда скучаеше и цъкаше таблета, обхождаше надлъж и шир фейсбук. Нищо интересно. Само рецепти и манджи, цветя и котки, селфита за щяло и нещяло, деца, внуци, политици, простотии… И изведнъж му се обадиха от Червеното листо. (Червеното листо в Долината на приказките е аналогът на Червения кръст и Червения полумесец в нашия свят.) „Имаме спешна ситуация!“, извикаха те. И разказаха цялата история: така и така, от Калифорния в Мексико, открадната, четири години, децата сираци и тъй нататък. В обобщение: трябва мама папагалка да бъде спасена и върната в родния дом. И натоварват с тази задача не друг, а известното с вечните си успехи тракторче пеперуда.

Тракторчето въздъхна и се захвана за работа.

Първо направи фейсбук група „Коалиция за връщането на мама папагалка в родната Калифорния при нейните дечица папагалчета“. За нула време групата набра нечувано число членове. Всички до един бяха изключително възмутени. Най-накрая в групата влезе и Манол Пейков, който веднага пусна съобщение от името на фондацията си, че набират средства за папагалското спасение. Средствата щяха да послужат за написване на книга упътване (guide) как точно да бъде върната мама папагалка – стъпка по стъпка. Естествено, хората бързо се отзоваха и Манол Пейков предаде готовата книга.

Второ, книгата бе изпратена на американското ФБР, за да направят специална военна операция по спасяването на похитената. Те, без съмнение, включиха хеликоптери, катери, морски пехотинци, докараха и цял самолетоносач до брега на Тихуана. Правиха-струваха и след 24 часа мама папагалка висеше на родния полилей.

Няма да описваме неописуемата радост, която налегна този доскоро нещастен калифорнийски дом – вече порасналите папагалчета пищяха и подскачаха до небесата, щастливите стопани обявиха празнично барбекю за целия квартал (neighborhood) със специален дрескод: всеки посетител да носи птиче перо или маска с птича човка.

И тук идва ред на неочакваното.

Папагалската фамилия се надпреварвала да разказва на майка си колко е било тежко и тъжно без нея. Тя самата, мама папагалка, не спирала да повтаря колко ги обожава, колко е страдала… но само час по-късно станало безпощадно ясно: нито те я разбирали, нито тя тях. Мама папагалка била забравила родния си език. Тя им говорела на испански, те ѝ отвръщали на английски. Ужас! Как да им каже: „мили мои, милички мои, колко много, много, много ви обичам“? Ужас. Кошмар. И какво да правят сега?

Барбекюто било отменено. И отново набрали номера на тракторчето пеперуда:

– Ало? Ало? Чуваме ли се?... Ок. Обаждаме се от Калифорния да ви кажем: нова беда!

Тракторчето имало друг ангажимент в момента, затова направо ги прехвърлило към Манол Пейков в България. Той изслушал, свалил запотените си очила и казал: ще помогна, но първо трябва да измислим по какъв начин.

И тогава Манол Пейков се обърнал към мощния световноизвестен български фейсбук, който е майстор на това да дава съвети по всички житейски въпроси, особено когато не са поискани. И наистина! Още същия следобед след бурни дискусии решението било намерено. Мощният български фейсбук се обединил зад решението мама папагалка да бъде пратена четири години да се обучава по английски език в Харвард, а ако иска да си върне и британския акцент, тогава да премине четиригодишния курс в Оксфорд.

Речено-сторено и мама папагалка прекарала още четири години във Великобритания. На стари години седяла над учебниците и пишела в тетрадките, трудно, но успешно в края на краищата британците ѝ избили испанския от главата и ѝ възстановили английския език.

Сега вече мама папагалка можела да се върне и да прегърне разрасналата се колония от свои потомци.

Ала уви, още като кацнал самолетът на летището в Сан Диего, никой не я посрещнал. Тя от осем години не била размахвала криле във въздуха, но нямала избор – разперила криле и с цената на голяма умора достигнала до родната калифорнийска къща. И какво да види: къщата била пуста, нямало никого – ни хора, ни папагали, ни куче; дори и басейнът бил изоставен, плавали листа, които никой не бил вадил.

Мама папагалка направо грохнала на кухненската маса и горко-горко заридала на английски с британски акцент.

И тогава се чул рев на мотор, голяма глъчка, гръмнали фойерверки и от каросерията на тракторчето пеперуда се изсипала цяла вълна малки и големи папагали и папагалчета, синове, дъщери, внучета и правнучета, цяла армия, и всички извикали в един глас:

– Из-не-на-дааааа! Честит рож-ден ден!

Това били нейните родни, нейните мили папагалчета.

– Мамо, обичам те! – викал един.

– Бабо, обичам те! – викал друг.

– И аз ви обичам, милички мои! – ронела сълзи от радост мама папагалка.

Надпреварвали се презглава, а тракторчето пеперуда се почесало и поусмихнало:

– Колко трудно е понякога да си говорите със своите най-най-близки на един и същ език.