Село Попица, Белослатинско

×

Какво беше приписка? Това бяха онези бележки, оставяни от преписвачите на текстове през Средновековието, отпреди гутенбергово време. Оставяни по празните полета на манускриптите, по тях историците възстановяват случили се събития, описват онези хора, какви са били, какво ги е мъчело, какво ги е тревожело или занимавало умовете им. Някои преписвачи (обикновено монаси по манастирите) са се оплаквали от студ, глад, болести, неправди към тях, подписвали са се: "писа ръка ...ова". Приписката е едно-две изречения, лапидарни, претенциозни или не. Един препис на някой дамаскин или друг вид сборник се е точило дълго време. Апропо, в онези години се е пишело в един непрекъснат ред, безпаузимеждудумитебезпунктуация. Както виждате, то си е зор и четенето, и разбирането. Апропо, по-късно преписвачите се еманципират дотам, че някои прописват свои собствени жития – най-великият пример е най-известният преписвач на Историята на Паисий, а именно – Софроний.

Но и днес съществуват подобни своеобразни приписки. Оня ден видях една и я снимах специално за Дневника.

Става въпрос за музея в село Попица, Белослатинско. Тя, къщата, е с напукани стени, на нищо не мяза, но стената й към улицата е украсена от не една, а 7-8 възпоменателни плочи. Именно тях наричам съвременни приписки.

Този северозападен край е открай време червен, петолъчките са задължителен атрибут и по надгробните паметници. Баба ми е от това село, а тя разказва, че баща й Дако някога е возил в каруцата си закачулен не кой да е, а Георги Димитров (по исторически прякор "Райхстага"). Славните първо септемврийци, сетне партизани. Къщата на загиналия през 1944 гвардейски майор от Червената армия е превърната в музей. Като прочете паметните плочи, човек лесно се ориентира кой и какво. През социализма книги пишеха за тях. Гордост за селото, гордост за родината (не го пиша с ирония).

Но славните времена, излиза според тая приписка, започват не откъде да е, а от Аспарухово време. Преди три години се е появил следният надпис-барелеф ансамбъл, цитирам дословно:

ПЪТНИКО ПОСПРИ, ПОМЪЛЧИ

ЗА МИНУТА.

ДЕДИТЕ НИ ТУК БИТКИ

ВОДЕХА ЛЮТИ

ТУЙ МЯСТО Е СВЯТО,

ЗА ДА СТАНЕМ НАРОД!

ТУК ПРЕЗ 681 Г. Е БИЛА

ГРАНИЦАТА НА АСПАРУХОВА

БЪЛГАРИЯ С ВИЗАНТИЯ.

НА ИЗТОК НА 2 КМ. ОТ ТУК

И НА 200 М. ОТ "БАИРА"

Е БИЛ АСПАРУХОВИЯТ ВАЛ "РОВА".

С. ПОПИЦА Е БИЛО

ВОЕНИЗИРАНО СЕЛИЩЕ,

ПАЗИТЕЛ НА "РОВА".

ПАМЕТНИЯТ ЗНАК Е

ИЗГРАДЕН ПО ПРОЕКТ НА

д-р МАРИН ИВ КРЕМЕНСКИ

И ПО ИДЕЯ И СЪС СРЕДСТВА

НА ПАВЕЛ ЙОРД ЧОЛАШКИ

ДЯЛЪТ МУ ОТ ЛИКВИДАЦИЯТА

НА СЕЛКООП "ПЧЕЛА"

6 V 2013

с. ПОПИЦА

Аз не знаех, че някъде там имало вал и че това било граница на тогавашната България. Но да разгледаме първо технологично тази плоча. Тя е съставена от поне 8 плочи, които са снадени. Предполагам, че поръчката е дадена на местен майстор на надгробни плочи, който е решил тази мозаична изработка. До аспаруховия воин с меча стои една цифра: 1330 г. Първоначално човек ще реши, че става дума за годината 1330-а. Но не, препрочитайки надписа, се изяснява, че цифрата е юбилейна – 1330 години, откак съществува България. Е, надписът е от 2013, следователно годините са били 1332 – ама кой ти гледа подробностите. Самият възпоменателен текст и той е любопитен за анализ. Той е тричастен. Първата част е одическа – започва стихотворно, не знам дали и какъв цитат (в гугъл го нема), но имитира вазови интонации. С типичното обръщение, диалогичност на паметника, призив към пътника или потомеца. Сетне иде историческата, археологическата, краеведската, топографската част, в която се разхождаме из епохите и научаваме полезни регионални и национални факти. В третата част е време за увековечаване на авторите на проекта – с пълни имена и титли, слава богу, без егенетата. Накрая се явява и съвременността с една типична историческа ирония – делът от селкоопа стигнал само за тая плоча. О, Българийо клета, о, майко съвременна, сиромахкиня... и т.н. На мен особено ми се нрави това, че в текстът е фрашкано с имена на местности, хора и една селска кооперация – запомням веднага Рова, Баира, Вала, Пчела...

Като се прибирам у родата и споделям видяното, от леля ми научавам, че тая есен са откривали с курбан последната плоча. Двете дъщери на сановник от времето на соца, горди с баща си, както и целото село, са написали следната приписка под петолъчката:

"Зам Генерален Директор

на "Фармахим".

Съветник в Куба и Никарагуа.

Внедрител на

нови антибиотици.

Патриот и щедър дарител

на Финансови средства

на родното село.

От децата му

и от признателна Попица".

Всичко дотук пиша, повтарям, без капка шега или, не дай, боже, подигравка. Погледнете вдясно цепнатината, а отстрани аз съм свидетел, че цялата стена е пукната. Къщата музей е в такова окаяно състояние, че има нещо сбъркано в това, да поставяш паметни плочи за поколенията, а пък къщата да е пред падане.

По-наблюдателните ще забележат и последната забележителност на снимката, най-долу в дясно. Една любопитна кокошка ме зяпа как снимам, а дворът на музея си е чисто и просто курник.

Това стана на 20 ноември. На следващия ден бях вече в Оряхово и попаднах на Деня на Оряхово, с все духовата музика, кмет и народен представител (младо голобрадо, явно от фронта на патриотите) и дори научих кой е консул на Румъния в България – някой си Йон Галета. Понеже Денят на Оряхово е денят, в който румънските войски го освобождават през 1877 г.

Приписки, приписки, краеведски приписки, о, пътнико свиден... и пр.