Откъс от последната глава (начало и край)

Романи

Огнян Антов, #вавилон, 2-4-VIII

Боже, ако те има, упокой душите на новопредставените Дарина, Матей, Софроний, Николай, Александър. Да се множи твоята слава, да пребъде твоето человеколюбие. Направи така, че душите ни да си отдъхнат от мъката, раменете ни да не висят като изоставени. Ако те има, отче, прошепни в душите ни как да живеем, за какво да се грижим, за кого да не забравяме. Дай ни смисъл насъщен и не въвеждай ни в престъпления ни преди, ни сега и во веки веков.

Докато лежах в ареста, странно, си мислех какво ще е, ако сега ми кажат, че ще умра идния вторник? Банална мисъл, всеизвестна е рецептата, която дава Достоевски за такива мисли: ако…, то тогава всичко е позволено. Но наистина, как ще живея, ако ми кажат, че ще умра идния вторник? Това е като по време на чума или война – повечето я удрят на гуляй до провала. Аз обаче си мислех и друго: какво ще е, ако сега изобретят хапче срещу алкохол? Изпиваш хапчето и повече никога, ама никога, ама съвсем, съвсем никога не ти се допива! Въпросът става хамлетовски – да го изпия (хапчето) или не? Алкохолът е дрога, но дрога за човека цивилизационна – съпровожда битието и житието ни от древни времена. Тоест е неизбежим. Адикцията към него пък е бич човешки, добре би било да бъде превентирана. И така, ако има такова хапче, след изпиването на което повече никога да не близнеш алкохол, кой от вас би го изпил?

Човек преживява различни етапи в живота си, като е съвсем нормално в разните етапи да заема коренно противоположни мнения. Аз някога бях на мнение „Категорично да“. Но сега като се замисля – защо пък да се отказвам от свободната си воля и да си ограничавам светоусещанията? Хм, нали?

Но за какво разказвах последно? Ах, да.

Може би никога нямаше да се разбере истината около събитията, ако не беше фактът, че дрогираният Нико е направил запис на телефона си по пътя от дома до блока на Сирма. Запис кратък, казаха, неясен като говор и със завален глас; повече възклицания, отколкото разказ, но от него ставала достатъчно ясна картината на последните му часове.

Има в нашата наука, в литературознанието, такъв термин: некрология. Колегата В. Н. Турбин го характеризираше като, цитирам, „някакъв самостоятелен, обособен предмет на историографията, преминаваща в историософия“. Печална, един вид, дисциплина, която изследва последните слова, действия и замисли на някоя значима особа, но аз бих казал: на всеки човек. Та финалните бележки на моите записки се превръщат в чиста некрология.

Тия дни прегледах всичките си досегашни бележки и ми направи впечатление, че съм споменал всичките си романи (без „Поменик“, но той ми беше първица и съответно неуспешен; пък и беше прекалено експериментален и еклектичен като за първороден; то еклектиката си се запази и в останалите, ама експериментите се позагладиха и завоалираха). Страх ме е да не заприличам на композитора и брилянтен пианист Роберт Шуман, който в края на живота си откачил и почнал да композира наново написаните си произведения!

Но да привършвам вече.

Отгоре на всичко тези глупаци (хайде, че ме заподозряха за масовите убийства у дома, това разбирам; нормално е да заподозрат всички, но) отгоре на всичко тия глупаци ме обвиниха, че аз съм създател на… #вавилон!! Понеже някога (през 2011 година) притежавах домейна Vavilon.Bg (а в интернет следите остават). Това е чиста истина, аз го заемах две години, но онзи сайт бе опит за културна информационна система, която нямаше никакъв успех (естествено), а пък родният домейн .bg, както някои знаят, струва три пъти по-скъпо от разните комове, оргове и нетове. Та след две години го зарязах и си оставих само Анапест.

Ала нашите власти така се бяха стресирали от камионите с трупове във Варна, че в първите седмици не знаеха на кой свят са и всички и всеки бяха потенциални заподозрени за всичко. Само мен колко неща ме ръчкаха да призная: че съм създал #вавилон, че съм направил заверата. Искаха да им обясня как работела тази смъртоносна социална мрежа, а аз тогава си нямах и грам идея. Всичко, което досега описах, го знам от тогавашните медии (които четях в ареста) и от един следовател (след ареста).

Но признавам, че от определена днешна гледна точка аз съм автор на #вавилон.

Отгоре на всичко в ареста ми излязоха хемороиди. Най-важното при хемороидите е хигиената, но къде ти в тези условия? 21 дена бях с едни и същи дрехи и се принудих да помоля дежурните да идат до аптеката, да ми вземат, представете си, дамски превръзки и нещо за мазане. Аз поръчах хемотрит, но нямало, та ми донесоха проктогливенол. Както и да е, то и без това хубави работи за помнене няма. Странно обаче, през тези три седмици в ареста не усещах никаква празнина. Винаги преди това съм си мислел, че ако стана затворник, душата би следвало да я мачка тежко чувство за празнина, непоносима празнина. Но не беше така.

Последните часове на Нико ги предавам според възстановката на следователите. Аз онзи клип, който малкият си е правил, не съм гледал. В този разказ обаче има някои разлики от това, което досега разказах, но нищо не мога да направя.

………………………………………………………………………………………………………………

Но това са отдавна минали неща.

Вече повече от две години от тогава.

Не исках нищо да си спомням и сега се чувствам ужасно, с всичките тези детайли и подробности.

За мен цялата история завърши още с Червенокосата и цялата тая некрология ми идва до гушата. Но какво да се прави, филолозите имаме някакъв административен възторг от това, всяка история да си има сюжетна завършеност. Пфу. Не искам да съм филолог, отказвам да съм филолог.

Сам съм в голямата къща. Не знаят в момента какво да я правят, Дарина няма наследници, бившия ѝ мъж също го убиха. Но според мен някъде из Габровското все ще се намери някой…

Не съм излизал, откакто ме пуснаха от ареста, тоест кажи го, над две години. Сам съм в къщата, телевизия не гледам, кабелната са я изключили още тогава. Впрочем тогава спряха и джиесема, не го плащах. Спряха и интернет с телевизията. Нищо не правя, само лежа и водя тия бележки, и ги редя като някакъв пъзел. Реално изглеждам като ненормалник от холивудските хоръри – навсякъде бележки, бележки: окачени, насипни, разхвърляни, скъсани и пак слепвани.

То повечето неща научих от вечните разкарваници до следствието. Но и това митарство свърши преди две години. Сега през месец се отбива едно младо следователче, да ме нагледа. Не знам какво целят. Но аз го очаквам като манна небесна – той ми е единствената медия.

Той разправя, че варненци дълго били травмирани от събитията и пребивавали в този психологически период, в който, ако може, всичко да бъде забравено, да бъде заметено под килима. Само от време на време избухвала някоя страшна история по медиите, но бързо затихвала, понеже нямало обществен кислород за нея.

Не съм се гледал в огледалото също от две години. Не знам как изглеждам и съм сигурен, че няма да се позная.

Честно казано, вече съвсем не вярвам, че всичко това се е случило – #вавилонията. Според мен това е измислица, някакъв роман по-скоро.

Не знам какво ям. Носят ми бившите ми ученици, някаква организация си създали и са много упорити, признавам. От колегите никой не се е вяснал.

В къщата съм само аз и съм долу в сутерена. Не искам да се качвам нагоре. Не, че ме е страх от призраци на мястото на убийствата – от нищо не ме е страх, дори от самотата. Не ме е страх, че ще умра – страх ме е да наблюдавам смъртта си.

Обаче нещо ми липсва. Нещо някъде наистина ми липсва. Тези бележки ще останат недовършени.

Може да звучи банално, но хубавото на това да си сам-самичък на този свят, е, че като те няма, няма и кой да страда. В този ред на мисли аз оценявам факта, че убиха и Марси. Скоро никой няма да страда за мен.

#вавилон

Опус 213

Декември 2017 – 1 юли 2020

Варна, Лондон (2-2-VII, 2-2-VIII)

Първа част: дек. 2017 – 14 юли 2018

Втора част: ян., окт. 2019, ян. – 1 юли 2020

Съдържание

Първа част

Глава първа. МОЯТ ПРИЯТЕЛ МАТЕЙ СОЛТЕРИЙСКИ

Глава втора. СИНЪТ НА ПОЛКА

Глава трета. ХАЗЯЙКА

Глава четвърта. ПРИ НАШИТЕ