Събрани web съчинения
За контакти:
Романи
Червенокосата от Чаирите
Откъс от романа на Огнян Антов "Вавилон". 2-4-IV

Думата чаири иде от турски и значи мочурливи ливади. Чаирските езера са свлачищни езера, образували са се, когато някога земята е тръгнала, повличайки със себе си сипеи, склонове и гори. Тръгнала е земята, ама в тази част на Родопите не е лесна работа да се измъкнеш, тук стражуват достатъчно чукари и скали. Мястото е толкова нависоко спрямо морето, реките са с такива ждрела; тук каквото и да тръгне, доникъде няма да стигне, а ще се запре рано-рано по пътя. В местността Чаирите, това е някъде между Мугла и Триград, земята се е запряла рано-рано и се е получила неочаквана тераса, чиито краища и ръбове биха заблудили дори землемер с измеренията си. Ако човек стои отгоре и следи внимателно релефа на местността, ще забележи, че земята по своя свлачищен път се е запряла аха-аха преди да пропадне надолу към коритото на Чаирдере.

Земята някога се е запряла точно преди да пропадне, и с това е пленила всичките си потоци. Бавно и полека тия потоци са пълнили Чаирите, наливали са падините и са създавали мрежа от езера и езерца. Тази мрежа е полагала големи грижи за връзките помежду езерата – да не се запушват или отпушват, заточват или източват, да не им изтичат прекалено бързо водите към реката. Ако някои езера изпитвали взаимна неприязън, се отдалечавали едно от друго, наводнявайки нови територии, приютявайки се в нови кории. От своя страна големите езера като големите родове израстили пояс от роднински езерца. Но това си го знаят само те, които са се пръснали навсякъде, захлупени с тръстика – за зрителя от баирите над местността всичко това е невидимо.

Горите покрай езерата са се сместили на островчета, предпазни пояси, скрити просеки и тайни поляни. И от горите стихиите са създали инциденти, странни и причудливи образувания. Като онази гора, която свлачищата някога до болка са спъвали и подритвали по кокалчетата и сега няма стъбло със стъбло, дърво с дърво да са в еднаква успоредност, а всяко клони във всякоя посока. Да си представим, че дърветата са играли буйно хоро по склона, когато див ужас ги е спрял на пауза, както биха казали сегашните дигитални хора. И паузата е до ден днешен. Тази нещастна гора хората грубо и грозно нарекли Пияната гора.

Езерата днес са отново заблатени, но само преди няколко декади тук е имало риба. Служителите на горското стопанство ги зарибили, стригали са тръстиката, поддържали са оттока и чистотата на водата. Наоколо имало база за картофи, прословутите родопски картофи – складовете на тази база са живи и днес. Има и други стопански останки от онова време, някои са преустроени към съвременността – сградата на картофената администрация сега е хижа.

Магията на местността е в нейната многоизмерност. Да вземем сърцевината. Тя е широколистна. По пътя и около централните езера са засадени брези. Има и диви череши. Но това са светли капки в голямата палитра на Зеленото. Зеленото прелива във всякакви отсенки. Долу покрай брезите е светлозелено. До пътя е Големият гьол, най-голямото езеро, в което има островче с няколко дървета, на които зеленото им прозира. Зад тях е хълм с тъмни горди борове, зад него скалните зъбери и върхове му носят контраст. Под тези чукари има нови иглолистни масиви, които поради дистанцията стоят в още по-плътно зелено. Да не говорим за ждрелото на реката, което е мешавица от скали и дървета по тях. И всичко това е многомерна картина, магия на перспективата и преливанията. Един и същи дървесен вид, например пояс ели, отблизо стои по един начин, по-назад блести по друг, а някъде в далечината се размазва по трети. Накъдето и да се завъртиш, все едно гледаш през окуляра на вълшебните триизмерни прожектори от детството или сънищата. И над всичко това, излишно е да казвам, е вечното небе.

Никога не съм идвал през есента и не мога да опиша какво сменя Зеленото.

Ала няма да забравя, че когато за първи път ми се откриха Чаирите пред очите, ги оприличих на майчин скут или бащин джоб.

Аз знам обаче истинската история на Чаирските езера и искам да ви я разправя.

Случило се в стари, небивали времена. Някога тук живеел сам мъж, който опитомявал диви кози. Живеел из пещерите с кучето си. Един ден, когато бил в най-силните си години, мъжът се изгубил някъде надолу по реката. Разправят, че когато се върнал след година-две и носел в пазухата си младенец, бил без кучето, а някои от козите още го чакали. Пещерите не му били вече достатъчни, за да опази синчето си, и човекът се хванал да майстори колиба високо в клоните на два съседни бора. Там израснал Радил. Когато малкият станал на 16 години, мечка убила баща му. Младежът останал сам в дома си на дървото.

Момчето до болка обичало родното си място. Тези гори, непристъпни канари, стръмни голи хълмове, сипеи и каменни реки, пещери и гъсти горски просеки, дерета и отвесни масиви, реката долу, пълнена от ред стръмни потоци. Обичало своите кози, обичало да скитори по дивотиите. Тогава тези места още не били кръстени, никой не знаел, че някога ще ги нарекат Родопа планина, че ще ги населяват силни и самотни хора. Тогава те били обитавани от горски духове, а най-мили към малкия били горските юди. Като загубил баща си, Радил загубил и единствения си събеседник. И тогава той започнал да говори с юдите, макар че, странно, вместо отговори най-често чувал собствения си глас. Сякаш стоял пред скала и викал насреща ѝ – така се връщал неговият глас.

И не щеш ли една сутрин младежът дочул неизвестен звук. Непознато животно издавало този звук. И даже не едно, а няколко – те си препредавали звука един от друг. Като се качил на канара, Радил видял да тичат три рунтави същества с големи опашки, размахвани из въздуха, а това, което си препредавали, било кодирано в техния лай. Младежът си спомнил, че точно така баща му някога описвал тяхното куче, което било убито, когато бягали от долната земя.

Ала не били само кучетата. След тях по морените се качвал забраден човек, който водел за ръка малко момиче. Това били първите хора, които Радил бил виждал след смъртта на баща си. Къде отивали тези хора? Човекът, водещ момичето, бил всъщност белокоса старица. А момичето имало огнена червена коса. Една до друга двете били гледка, по-странна и от есенните планински краски. Още по-странно му се видяло това, че двете жени си говорели само с ръце, лицата им играели, устите се отваряли, но звуци нямало. Двете се приютили в подножието на скала, трите кучета заградили достъпа, старата жена наклала огън. Радил не мърдал от наблюдателницата си и се чудел какво да предприеме. По едно време за негово изумление червенокосото момиче легнало в скута на жената, тя взела да му милва косата и… да пее! Радил стоял омагьосан. Не знаел, че човешкият глас може да се ползва и така, слушал думите на приспивната песен, повечето от които му били познати, макар и неочаквано различни. Песента била красива, младежът не искал тя да прекъсне. И решил на сутринта да се открие.

От сетния ден тримата човеци и трите кучета заживели заедно. Жената била баба на десетгодишното момиче, което било глухо и нямо. На долната земя ги обвинили, че недъгът на малката пречи на реколтата и те трябвало да бягат. Овчар им дал три от кучетата си и ги насочил към най-дивите места в планината, където човек не броди. Малката била свита, слабичка, но с изразителни жадни очи. Много бързо Радил се научил да говори нейния език, с жестове и мимики, и видял, че малката има буден ум и горещо сърце. И прекрасни червени коси.

Радил решил да построи нова колиба, като тази на дървото, която му бе предал баща му, само че на скала. Приютили се там и заживели задружно. Той ходел с козите, дори ги увеличил заради помощта от приучените кучета. Научил се вечер да пее, но само след като момичето заспивало – страхувал се да не види въпросителна в очите ѝ. Минали повече от шест лета и зими и всичко вървяло по старому, ала Радина, така се казвало момичето, се превърнала в изваяна стройна девойка, лицето и снагата ѝ разцъфтели, а червената ѝ коса бухвала като буен поток при всеки беззвучен пристъп на смях. Радил вече не забелязвал, че тя не умее да говори, дотолкова бил свикнал с нейното живо лице, което не спирало да се вълнува и от най-малките дреболии. Радина разцъфтявала, но нейната прародителка, мъчена от болести, потъмнявала, пожълтявала, губела сили и дъх. Тя отдавна била предала домакинската работа, вече рядко се движела и говорела.

Най-мили на Радил и Радина били разходките из гората. Той обичал да пада и да се въргаля из треволяка, да се кичи с клони и да прави всичко, за да види как тялото ѝ се тресе от смях, а косите ѝ се плискат. Любимата им гора нарекли Тихата гора – място скрито, тайно, с извечна сянка, дори вятърът избягвал да се мушка там. Точно там ги видели горските юди и им завидели.

На какво им завидели тези проклетии? На любовта? А тези двамата дали знаели що е любов в тяхната дивота? Юдите живеели под грамадни стари дървета или в изоставени колиби, или в тъмни пещери, край реки, извори и човешки кладенци. И са видели що е човешка любов и много животи са затрили, завиждайки. Юди са всички онези, които не могат сами, но не дават и на другите.

Когато една вечер младите се върнали в колибата на скалата, бабата била обладана от юди, с черно обезобразено лице и кокалести пръсти тя ги сочела и викала с много гласове в един:

– Урочасваме ви да не намерите живот тук! Животът ви вече е далеч на долната земя и ако не си тръгнете до утре вечер, ще ви сполети това!

Тогава изведнъж трите кучета завили, натръшкали се на земята, изпаднали в конвулсии, от оголените им муцуни потекъл стомашен сок и те изпънали крака неподвижно. Радил и Радина се уплашили страшно и хукнали през глава надолу, докато обладаната от юдите старица крещяла:

– И помни, неблагодарни момко! Магията ще падне само ако девойката те изведе от Чаирите, без да се обръща! И така до долната земя, по целия път. Обърне ли се за миг, месата ти ще се белеят вечно и кокалите ти ще стърчат!

В същия миг старицата се строполила, лицето ѝ се възвърнало, тя станала пак същата блага жена с бяла коса, но лежала мъртва.

Радил чул всичко и когато спрели да си поемат дъх, запредавал трескаво чутото на Радина. Дали си е помислял в онзи миг, че това обърнато лице с тази прекрасна червена коса, което ококорено изслушвало жестовете му, за последен път го гледа в очите, че за последен път е толкова близо до нея, до дъха ѝ, до косите ѝ…? За негова изненада Радина бодро се усмихнала и му казала, че тя ще го води и за нищо на света няма да се обърне, и те ще бъдат щастливи на долната земя, „тя е сигурна“. „А как ще ме чуеш, ако не можеш да се обърнеш? Ако аз се спъна или забавя и трябва да ме изчакаш?“ „Ще те чуя, сърцето ми ще те чуе!“ Той помръкнал в тежко предчувствие. Ала девойката била окрилена и уверена в бъдещето.

„Магията ще падне! Това е лесна работа!“ – това били последните ѝ жестове. Тя за първи път го целуната силно и косата ѝ се разпиляла по раменете му. Огнената червена коса, която до края щяла да бъде единственото, което ще види от нея.

От там нататък нещата са ясни, изкусната примка на юдите се затегнала и капанът щракнал.

Червенокосата потеглила надолу, ала тежали краката на момъка – дали камък ще го спъне, дали треви ще го уловят, дали храсти ще го приклещят. Старите пътеки, по които вървели, след преминаването на девойката започнали да се превръщат в мочурливи улеи, равните места ставали блата. Радил затъвал, трудно се измъквал, безмълвни сълзи браздели лицето му. Правел всичко по силите си да следва Радина, но тя се отдалечавала все повече, пред нея юдите не поставяли никакви препятствия, тя ставала една червена точка. И всичко било толкова отчайващо: той не можел да я извика, да я спре, за да го изчака, червенокосата му любов била глуха и няма; тя не можела за нищо на света да се обърне, макар само така да можели да разговарят, очи в очи, а ако се обърнела, щяла да го загуби завинаги.

Той вика, моли се, но тя не чува! Той затъва все повече, но тя не знае!

И тогава, за да му помогне, неговата любима Тиха гора хуква след него. Гората иска да бяга подир човека – за да го вдигне, за да го измъкне от тресавищата. Тя вика подире му:

– Тичай! Тичай! Тичай, човеко, тичай!

Но къде ти гора ще тича като човек! Тези тежки борове, тези впили се коренища! Тихата гора не се отказва, но успява да направи няколко крачки, когато от своя страна застива. Застива разкривена, в крачка, така както е започнала да бяга. Така, както се е люшнала в колосалното си усилие да се отмести – люшнала се е като пияна, така си и застива.

Но гората не се отказва и моли водата:

– Моля те, сестрице-водице, ти си толкова бърза, ти проникваш навсякъде! Моля те, тръгни след него, бързо ги стигни, помогни му да не изостава! Той ще я изгуби!

И когато водата тръгва, тя повлича цели хълмове. Гръмват ония ми ти урви и сипеи, руква потокът на земната маса, дървета се катурват, камъни се цепят, канари се трошат. Адският грохот на свличащата се земна маса, повлякла живо и неживо по пътя си, изплашва и юдите и те напускат завинаги местността. Хълм повлича хълма, дърво прекършя дърво, камък избива камък. Толкова земя се свлича, че тя затиска и изравнява местността, създава това, което сега наричаме Чаири, и водата запълва дупките, които сега наричаме Чаирски езера.

Червенокосата няма да се обърне, а Радил ще си остане там, в мочурищата на Чаирите, треви ще му връзват краката, а тръстика ще му бъде покрив. Там, където е видял любовта, но не е успял да я следва.

Най-голямата тъга е за това, което не е било и никога няма да бъде.

t
f
11.05.2020 (пр. 12.05.2020) | Знаци: 13405 | Прегледи: 514 | Сподели:

Съдържание / 212

Категории / 34

Имена / 11

Галерия / 67

Файлове / 9

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на (екс)писателя / 31

Дописки на редактора / 21

Драматургия / 2

Есеистика / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Книги / 8

Лингвистика / 1

Литературна критика / 3

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 11

Речи / 14

Речник на самотата / 5

Романи / 15

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фейлетони / 2

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 4

Посетете още