“60-те: Златните години“ (сн. ОА)

×

Столовете в салона на сцена Филиал на Варненския драматичен театър скърцат. Това е неудобно, защото човек трябва да не мърда много-много час, два. А е трудно. По-сложно е, ако ти стане скучно, не ти се гледа или пък решиш да си тръгнеш от средата на реда в средата на представлението.

Горното е коментар не към гледания спектакъл, а е едно наблюдение.

И друго трябва предварително да кажа – за тези, които никога не са попадали на представление на различен от родния език, на гостуваща чуждестранна трупа. Как става цялата работа? Какво разбира публиката, когато не знае езика? В наши дни това става по следния начин – опъва се някъде бяло платно и се прожектират субтитри. Вярно, почваш да се чудиш по някое време филм ли гледаш или театър. Но навремето – разправя колежката – е било дори по-абсурдно: бутат ти две слушалки в ушите и слушаш превода (а звуците от сцената отиват на кино). Така или иначе важното е да не си забравите очилата, ако сте късогледи – иначе ви е спукана работата.

В нашия спектакъл платното беше отгоре (вижте снимката) и преводът беше паралелно на английски и български език. Трябва бързо да свикнеш да вдигаш очите нагоре, като игнорираш английските редове – за да не се бъркаш, за да прочетеш по-бързо и да можеш малко и представление да позяпаш.

“60-те: Златните години“ е спектакъл на пражкия Дивадло на Забрадли, постановка на Ян Микулашек (р. 1978). Част от чуждестранната селекция на Варненския международен театрален фестивал 2015.

И трето отклонение, преди краткия отзив.

Човек когато отива на театър, той има два варианта – (а) предварително да е информиран за това, което ще гледа; тоест да има очаквания – най-малкото от прочетената програма, от познатите актьори, от следения през годините постановчик, от автора; или (б) да иде на чисто. Аз обикновено избирам второто, не чета предварително нищо, за да мога да изградя схемата си на място, по време на гледането. Това има две положителни страни: (а) създаваш си твърда и собствена представа за качествата на спектакъла (и драматургията) и неговите възможности за въздействие и (б) тренираш чрез пъзела аналитичността си (вид интелектуално предизвикателство). Има естествено и негативни страни – изпадаш в ситуация да преоткриваш Америка или пък да коментираш културни и други пластове, по които не си особено сведущ.

И ето какъв пъзел наредих, докато гледах чешкия спектакъл.

Играят го петима актьори – 2 жени и 3 мъже. (Навярно режисьорът бе горе в ложата и връткаше титрите.) Всички са облечени еднакво – костюм, риза, вратовръзка, едноцветни. Още в началото разбираш, че става дума за някакъв дневник, че те си препредават някаква щафета в разказването. Оформя се представата за дневник на интелектуалец, активен от средата на миналия век, от кино средите – после идва и името, Павел Юрачек. Някъде около десетата минута се усещаш, че това е принципен моноспектакъл, само че разигран от петима души (това именно пише в анонса в програмата, който не съм чел; петимата били пет аспекта на личността на... - виж * в края, която е точен цитат от програмата). Освен това прави впечатление, че сцените вървят на 10 минути, като след петдесетата някъде започват да стават петминутки и все по-кратки.

Но най-важното е, че след десетата минута ти знаеш, че тази вечер няма да има диалози, в това представление артистите няма да комуникират (вербално) помежду си. И наистина, през цялото време всеки поема щафетата да говори на публиката (тук тя е в ролята на въображаем събеседник или най-малко реципиент на дневниковия запис), а другите се чуплезят по режисьорско усмотрение (на помощ идва и мултимедия). Най-трудно е в такъв род постановки да се отървеш от самоцелно разиграваните сцени (или поне сценични решения и отигравания, на които не хващаш драматургичния корелат). По тоя критерий спектакълът върви на кантар, има интересни минисценки, илюстриращи разказваното – напр. когато споменава за режисьорските си успехи, единият актьор вади дълга червена вратовръзка, другият почва да ходи по нея като по червен килим, а в резултат „режисьорът“ се свлича към земята (във възхода – пропадане); или пък когато резоньорът говори, че иска да се скрие от всичко, от света, останалите вадят по едни кожени пътни чанти, слагат ги на земята и си завират главите в тях като щрауси. Хареса ми и това, че – понеже всички имаха микрофонче до бузата – с микрофоните можеха да варират между вида съобщавано на публиката – дали е разказ за нещо (без микрофон, на акустика) или е просто мисълта на героя (с включен микрофон, с интонация, с която обикновено се предава вътрешна реч).

Още от началото като маркер за преминаване от сцена в сцена отгоре спускат черен параван, малко пред мястото, където е завесата. С всяка сцена той се спуска все по-надолу, като актьорите все по-често се снишават или лежат, за да останат винаги под това нещо, преди да се вдигне отново. Като нямаш много работа, почваш да гадаеш като какво може да е това (а вече си сигурен, че не е случайно, и си сигурен, че накрая ще падне докрай, до долу): аз реших, че това е като тъмен облак, като капак на ковчег, като мрака, който е постоянно надвиснал над душата на лицето. И накрая черният параван наистина пада до долу и това е краят на спектакъла. Параванът = житейският и социално-политически регрес в биографията на героя.

Всъщност мен заглавието, само по себе си, ме подлъгва. Всъщност ставаше въпрос за интелектуалните мъки, претенции и вкусове на един киносценарист и режисьор, за мъчния личен живот, жени, деца; за пропадането в алкохола, злоупотребата с медикаменти; за изхвърлянето му от чешкото кино, от официозния тоталитарен живот. На практика това е също и разказ за тоталитарния режим, за преживяния подем и потреса на Пражката пролет, за руските танкове, за Хавел и другите – златните години са в житейската самопреценка (с обществено-политическа сянка). Това, което ми хареса, беше, че чехите в постановката си имаха едно-единствено отношение към периода на комунизма – ужасено-преодоляно. Чехите, като централни европейци, нямат нашите източноевропейски селско-еснафски сълзи и сополи към периода 1944 – 1989. Но те имат световните Форман, Менцел, Хавел (споменати в дневника), също Кундера и пр. Пак от онзи период. А ние това го нямаме, ние имаме напр. Георги Марков (без да е станал световно лице по литературни (въпреки публицистиката си), но пък по политически причини, да), когото убихме и до ден-днешен му кепазим паметта. Ето това си мислех, докато зяпах последния половин час, признавам. Тъжна работа.

Спектакълът продължи около 100 минути, което беше поносимо спрямо търпението на основната маса. Чехите бяха подготвени и с хубави материали – снимка от представлението като картичка, рекламна брошура като министикерчета.

И ще завърша малко изненадващо с една констатация, която обобщих вчера (а и след консултация с колежката за други, негледани от мен постановки): почти нямаше спектакъл, в който да не се пуши на сцената най-натурална тютюнева цигара! Човек статистически стига до извода, че на театралната сцена се пуши повече, отколкото в живота. Най-малкото театралната сцена остава извън всякакви регулации и превенции на световните правителства.