Място: Регионална Библиотека „Пенчо Славейков” – Отдел Изкуство. Дата: 26-ти февруари, сряда, 18.00 часа (на снимката - авторът).

×

I

Сигурно очаквате да разправя нещо за окупация на университет, на парламент, на площад, улица или паметник? Да опиша искрите в очите на студентите, скритите боксове в ръцете на агитките, плакатите в ръцете на шестващите, античните прашки и молотови коктейли в Киев през 2014?

Не. Ще говоря за друга окупация. Изначална и иманентна (вътрешно присъща). Тази, която окупира нашето съзнание - а някои предпочитат да наричат тази част от самосъзнанието душа.

Всички ние сме окупирани от нашите гени, от нашия род, от средата, в която сме израсли. В това няма спор. Затова ние приличаме на нашите родители, а нашите деца приличат на нас.

А как се получава това и за какво всъщност става въпрос?

Може малко странно да прозвучи на първо слушане, както и всички психолози да се похилят, но когато говорим за окупация, всъщност говорим за кумири. Криминалистите биха потърсили и т.нар. Стокхолмски синдром в окупацията като феномен.

Всеки от нас носи в душата си някой кумир, когото волно или неволно следва. Дори и когато се бори срещу този кумир, срещу неговото влияние върху себе си, всеки от нас знае, че противникът му все пак е неговият кумир. Кумирът в нас е силата, която ни е окупирала. Тази сила няма ясни очертания. Тя се простира от начина, по който общуваме, през хората, които избираме за контакт, покрай пътя, по който разсъждаваме, до моделите, по които живеем, работим и умираме.

Най-естествените наши окупатори са нашите родители. Ние носим техните тембри, интонации, език на тялото, език на беседване. Дори когато се борим срещу тази окупация – тоест срещу техния авторитет – ние всъщност решаваме едно и също уравнение, но със знак минус.

Обаче родителите рядко са нашите интелектуални окупатори. Колкото и парадоксално или скандално да звучи, интелектът ни лесно може да надскочи родителската окупация. Обаче интелектът ни много трудно и по-често никога не може да пренебрегне своите интелектуални окупатори – тези кумири и авторитети, които ние сами сме инжектирали в себе си.

Ще ви дам най-сетне и примери със себе си.

II

Наскоро имах един файл в компютъра, обаче съм го загубил. Това беше много странен файл. Той няма разширение, няма съдържание, не отваря нищо. Държах го само заради името на файла. Което беше не по-малко странно. То представляваше (по последни мои спомени) следните цифри: 51(3)71(2)6. И толкова. Никой никога не би могъл да се сети какво означава. Държах го, защото през годините просто забравям това, което името на файла брои.

А името на файла брои броя препрочитания на всеки от петте големи романа на Достоевски. Към днешна дата в период от двайсет години насам аз 5 пъти съм чел „Престъпление и наказание“, 7 пъти „Бесове“, 6 пъти „Братя Карамазови“; другите два романа - „Идиот“ и „Юноша“, съм успявал само по веднъж, а в скоби е броят опити да ги препрочета.

Ето и въпрос: Защо го правя това, защо препрочитам тези три романа толкова пъти, като имате предвид, че аз мразя да препрочитам книги и вече от десетилетия не чета художествени книги, а предимно документалистика и научни популярности?

Ще се върнем след малко на задачата с това условие. Преди нея още един също не толкова очакван факт.

Аз чета Вапцаровата поезия от четвърти клас. От единайсетгодишен. Като имам предвид какво представлява неговата поезия и като имам предвид, че тогава е било 1987 година, България беше в идеологическата тенджера на тоталитарната догматичност, елементарност, пропагандност и простотия, а статиите в учебниците за Вапцаров нямаха нищо общо с неговата поезия (първата ми издадена книга беше изследване върху тази поезия), на мен и досега ми е чудно защо от толкова малък съм запоглъщал тези 30-40 стихотворения, чел съм ги години наред – всяка година по много пъти (иначе отдавна литературно съм си обяснил тоя факт). Досега със сигурност съм изчел Вапцаровите стихотворения над 100 пъти, което звучи чудовищно. Защо?

Ето защо. Защото тогава, попадайки на Вапцаров и Достоевски, аз съм попаднал на моите кумири; четейки ги безспир, аз съм ги инжектирал в моето собствено Аз; четейки ги и днес, аз го правя, защото се нуждая от тях, както болният се нуждае от своето хапче. И наистина – ето ви нова порция факти. Забелязал съм, че подхващам Достоевски, когато съм в някакъв по-тежък психологически период от живота си, може би когато започвам да губя почва под краката си с различните възрасти или житейски събития, задължително придружено с неизбежно зачестяващите депресии, или просто съм временно дезориентиран. Или когато зрее и ми предстои нещо важно в литературното ми битие – например написването на роман. Впрочем това досега не съм го обяснявал или признавал някому, но е показателно.

Въпросът обаче остава: Защо ги чета толкова много и докато съм жив, ще изчета над десет пъти поне любимия си „Бесове“?

Защото аз съм обсебен от тях. Защото, когато се е изграждало моето лично и литературно съзнание, те са били моите интелектуални окупатори, интелектуални родители. И наистина – и до днес си спомням как, зачитайки веднъж Вапцаров в късна гимназиална възраст, аз с изумление усетих, че начинът на поетичното му изразяване, неговото, на Никола Вапцаров, прилича на... моето. Какво да говоря за Достоевски, по чието романово давление се и научих да пиша романи. Сиреч дотам съм ги вплел в съзнанието си, в душата си, че техните думи и мисловни прийоми аз ги възприемам за свои собствени, така както детето повтаря в израстването си, а често и цял живот, бащините и майчините си думи, интонации, навици, схващания, реакции, истории и т.н. А те му принадлежат по силата на интелектуалното окупаторство.

Това не е някаква новост, разбира се. Тези, които познават литературната история, веднага ще дадат пример за интелектуално окупаторство именно с моите двама кумири. Вапцаров е под прякото поетично дори влияние на офицера си Цвятко Радойнов, пише разни глупави маршове и песни по негово изискване и дори одобрение. А българският интелектуалец Цветан Стоянов в своята студия „Геният и неговият наставник“ обясни на света как Достоевски под някаква форма е бил под приятелската шапка на оберпрокурора на Синода Побенодосцев.

И понеже съм професионален литературен анализатор, аз ползвам горните факти и по брехтовски, с отстранение, с оглеждането им отстрани и като повод за допълнително себеосмисляне. Ето, сега, като се снабдих с електронен четец, аз нося романите на Достоевски и поезията на Вапцаров постоянно със себе си. И чакам с нетърпение кога и какво ще ми се дочете, за да проанализирам сам себе си, да разбера в какво психическо състояние съм и какво ми се прави. На практика ги ползвам като инструмент за душевна настройка и като навигатор, ако съм загубил интелектуалния си път.

Мислех да направя аналог със Стокхолмския синдром, тоест със симпатията, която някои жертви развиват към похитителите си. Аналогията е очевидна. Аз обичам буквално до безумие моите интелектуални окупатори. Но аналогията е бутафорна и невъзможна. Похитените всъщност претрансформират омразата си с обратен знак. А аз никога не съм мразил първоначално кумирите си. Но пък мога да ги намразя в последствие и това не е нещо рядко срещано в човешката психология, например при тези хора от миналия 20 век, които в младостта си са били социалисти, а след това и през втората половина на същия век стават идеологически реакционери или дисиденти.

Не знам дали съм прав или не в горните работи, но знам със сигурност, че следващия път, когато посегна на Достоевски и Вапцаров, няма да е от лавицата вкъщи, а ще е през моя kindle или nook-а на жена ми.

III

За да се демонстрират механизмите на окупацията, не е нужно да се дълбае чак толкова. Можем просто да вземем една среща на група хора, да вземем например една беседа по дадена тема.

Ще дам пример от януарската беседа, номер 1, която проведохме с Обществото на младите писатели на тема ИМЕНАТА в Дома на писателя Варна.

Събрахме се девет души. Петима представители на Обществото, двама познати на член на Обществото и двама абсолютно непознати, явно привлечени от медийното огласяване на инициативата и темата й.

И така, какво може да се очаква от такова уравнение?

Първо. Разминаване между очакванията на непознатите за насока и идеологическа лексика на разговора.

Второ. Неподозирани факти по темата, които ще научат за пръв път сами инициаторите.

Трето. Възможни конфликти, опция и за скандал.

Четвърто. Задължителни изненади при развоя на беседата и за двете страни.

А защо можем да очакваме тези неща? Защото новите, непознатите посетители и участници попадат в една чужда им среда. Те са в подчинена начална позиция. Тоест тази среда ги окупира, те са принудени да изслушат и изтърпят всичко казано, дори и то да не им харесва или отчетливо да ги дразни и ядосва. Но те са окупирани, те си траят. След това обаче палачинката се обръща. Те вземат думата, разкриват себе си и поощрени от околното внимание, започват да го окупират, да си налагат тезите и да навлизат в атака, да квалифицират околните и т.н. Домакините, естествено, са изненадани, стреснати, биват окупирани от енергията на непознатите, не знаят как да реагират, траят си, понеже трябва първо да се ориентират... Ето как махалото на окупацията се прехвърля от едната в другата страна. А дали тази взаимоокупация е валидна за всеки разговор, всяка среща, дали това не е социален комуникативен механизъм? Не сме социолози, ще пропуснем този въпрос.

И ето какво се случи в споменатата вечер.

Двамата непознати влязоха, не се запознаха с никого, шепнеха си на ухо, сетне заслушаха и само въртяха очи. Особено взеха да въртят очи, когато един от четящите направо прокле варненския общински съвет по някакъв иначе несъществуващ повод. А когато се зачете текстът на лежащата у дома си с компрес и термометър под мишница Елена Владова, отсъстваща поради грип, непознатите взеха да въртят и глави. Понеже Елена от актуален яд беше насолила като неадекватен и некадърник първо личния си лекар (подчертавам личния), оттам и всички лекари, а оттам по някаква нейна асоциация пострада и учителското съсловие. И така непознатите изтърпяха всичко и не обелиха ни дума. Когато дойде техният ред, се оказа, че единият е бивш, другият – настоящ варненски общински съветник, а освен това единият е лекар, а другият – учител.

Можете да предположите как Обществото зяпна и заанализира смутено и трескаво казаното против съсловията на гостите, докато евентуално намери сили да си подсмигне съзаклятнически.

Защо мълчаха гостите? - Защото бяха окупирани от Обществото.

Защо зяпна Обществото? - Защото бе окупирано от гостите в реализираната контраатака.

Още подробности (включително и наченките на скандал, подобаващи за всяка една окупация) можете да прочетете в протоколната бележка към сборника от Беседа #1. Архивите са живи в интернет.