Имало едно време в Италия един бездетен майстор дърводелец по име Джепето, който упорито търсел години наред дърво, което да говори. И когато най-сетне го открил (било зима), прибрал се в тясното си мазе – негов дом и работилница – и започнал да дяла от цепеницата човече. Мечтаел да го направи свой син – макар и от дърво.

И какво, мислите, се случило?

Издялал Джепето главата на човечето и като издълбал очите, те го погледнали насмешливо. Оформил устата, а тя, вместо да каже “Скъпи татко!” – му се изплезила. Сглобил Джепето ръцете на куклата, а те го пернали по челото. Сглобил и краката, а те го ритнали. Ядосал се тогава дърводелецът:

– Това човече е голям немирник. За назидание ще го кръстя като стария просяк от парка – от днес ще се казва Пинокио!

Още от първия ден Пинокио се отдал на пакости. Първо избягал от баща си, сетне го гонил един войник; вечерта му излели леген с вода на главата и човечето, за да не се простуди, решило да се стопли и бухнало краката си право на печката. Но нали били от дърво направени, запалили се и изгорели ходилата му. Видял го татко Джепето и строго казал:

– Щом си толкова непослушен, още от днес тръгваш на училище!

– Но, татко, аз нямам ходила! – отвърнал Пинокио.

– Ще ти направя, момчето ми. – И му заковал нови.

– Но, татко, нямам дрехи!

– Ето ти и дрехи! – И човекът облякъл сина си с блуза от вестник, гащи от чорап и шапка от тесто.

– Но, татко – упорствал Пинокио, – аз нямам буквар.

Джепето подръпнал лявата си вежда и излязъл; продал единственото си палто и се върнал само по риза в снега и студа, но с буквар под мишница… Пинокио го съжалил, като гледал заскрежените му вежди, целунал го и извикал:

– Татко Джепето, аз ще бъда добър син! Днес в училището веднага ще се науча да чета, утре ще знам да пиша, вдругиден ще мога да смятам, а на четвъртия ден влизам в живота вече като възрастен господин!

На това майстор Джепето така се засмял, че два часа се тресял на стола, а устата му се схванала.

Но още било рано Пинокио да стане истински добър син. Като излязъл на улицата, привлякла го тълпата пред Кукления театър и той без никакви угризения продал буквара си, купил билет и се шмугнал в театъра.

В театъра дървените кукли-артисти веднага го познали. Прекъснали спектакъла, заразмахвали ръце и закрещели:

– Братко! Скъпи братко! Пинокио!

Прегърнали се всички на сцената, забърборили засмени и отказали да продължат пиесата. Ала не така мислела публиката; тя засвирила ядно с уста…

Стопанинът на театъра бил Огнегълтач, имал огромен корем, държал камшик от змии и лисичи опашки, а брадата му била толкова дълга, че той обикновено ходел по нея. Тъкмо се канел Огнегълтачът да вечеря бивол на шиш – който се печал пред него в камината – когато чул дюдюкането на публиката. Излязъл на сцената, разбрал какво става и побеснял.

– Моят бивол още не е доизпечен! – крещял той, стискайки в шепата си Пинокио. – И ти, дървена кукло, ще ми осигуриш още огън! Скачай в камината!

– Моля те, Огнегълтачо! – викал на свой ред Пинокио. – Аз съм един на татко и не знам какво е майка! Моля те! О, мой нещастни татко Джепето…

– Джепето ли ти е баща? – спрял се и утихнал Огнегълтачът. Помислил, помислил и отсякъл: – Преди много години твоят татко ми скова без пари сцената за Кукления театър, затова ти прощавам. Но вместо теб ще изгоря друга кукла… Хванете Арлекин!

Но не било съдено и на Арлекин да изгори. Огнегълтачът бил грозен на вид, ала с добра душа. Отстъпил пред горещите молби на Пинокио да пожали брат му Арлекин; дори на сбогуване го запитал:

– А каква е сегашната професия на твоя татко Джепето?

– Бедняк – скромно отвърнал Пинокио.

– Аха – спрял го Огнегълтачът, извадил пет златни монети и му ги дал. – Занеси ги на баща си и му поднеси моите огнегълтачески почитания…

Заради тези точно пет златни монети Пинокио едва не загинал!… Нали не познавал още града, залутал се и попаднал в покрайнините. И там на пътя му се изпречили една лисица с патерица и един сляп котарак. Похвалил се наивният Пинокио с парите си, при вида на които “слепецът” котак опулил алчно очи, а “сакатата” лисица така подскочила, та чак захвърлила патерицата.

– Искаш ли, приятелю Пинокио – рекла угоднически лисицата, – да увеличиш тези пет пари на хиляда и пет!

– Чудесно! – зарадвало се дървеното човече. – Така ще купя не само ново палто на татко Джепето, но и цяла къща ще му подаря!

Ала жестоко се излъгал в тези свои мними приятели Пинокио. Те го примамили в една странноприемница със зловещото име “Червеният рак”, през нощта нахлупили чувал на дървената му глава и го обрали.

Лошо; обаче нали бил с дървена челюст, докато се борел с тях, Пинокио така захапал през чувала лапата на котака, че тя чисто и просто се откъснала и се изгубила в тъмното. Озверили се тогава разбойниците и от разбойническа благодарност обесили дървеното човече.

Два дни висяло на една плачеща върба човечето. На третия ден го видяла добрата Фея със сините коси. Феята не само го спасила, но и цяла седмица го лекувала, и стояла до леглото му. А нашият Пинокио тъй я обикнал, че я нарекъл своя майка.

– А кой е баща ти? – полюбопитствала веднъж Феята.

– Аз нямам баща! – излъгал той.

От лъжата носът му израсъл цял метър!

Феята решила да го “доизпита” колко още наивни и детски лъжи може да изрече той и, разбира се, Пинокио съвсем се заплел в лъготене, носът му растял и растял, та излязъл чак от къщата и опрял в един дъб. Феята първо го нахокала за лъжите. Сетне майчински му простила и извикала цяло ято кълвачи – те накацали по километричния дървен нос и с дружно кълване възстановили нормалната дължина от пет пръста…

Но само с носа си да бе пострадал Пинокио през едногодишните си странствания! Веднъж му израсли магарешки уши, а до вечерта се превърнал и в цяло магаренце!

Това се случило, понеже Пинокио отново не издържал пред лудориите. Феята го пратила на училище; той искрено се старал, станал отличен ученик, но се сприятелявал все с двойкаджиите. И един от тях го придумал да отидат в Страната на забавленията, където няма училище, а само игри, игри, игри.

– Там – говорел приятелят, казвал се Фитилчо – на всички стени е написано: “Долу училището!”, “Ние не слушаме учителите!”, “Скъсайте всички учебници!”… И още хиляди такива!

Не се колебал особено Пинокио и както някога продал бързо буквара си, така и сега бързо изоставил доброто си учение. Отишли в Страната на забавленията и подир месец игри и само игри се превърнали в магаренца… Сигурно се чудите защо? Чуйте тогава как татко Джепето го обяснил години след това, спомняйки си това приключение на сина си:

– Станал си магаренце, синко Пинокио, понеже хората, които като деца не учат, а само играят – като пораснат, стават магарета!

А сега да продължим историята на Пинокио.

Откакто изчезнал синът му, Джепето все страдал и страдал, и накрая решил да го дири по суша и море. Наел една лодка и в една буря изчезнал безследно.

Магаренцето Пинокио в това време попаднало на някакъв селяк, който искал да одере кожата му за тъпан, та затова измислил първо да го спусне с въже в морето и да го удави. Но старото въже се скъсало, акули нагълтали магарето, а най-лакомата от тях изплюла Пинокио… Нали бил от дърво, а даже и акулите не ядат дърво! Така Пинокио се измъкнал от магарешката участ.

Докато плувал обаче към брега, пред очите му изникнал един остров. Насочило се радостно човечето към острова, но островът изведнъж разтворил огромна уста с бляскави зъби и налапал ужасения Пинокио заедно с два случайно минаващи ветрохода.

Този мним остров бил един кръвожаден кит.

Слава богу – във всяко нещастие има щипка щастие! Защото в кита Пинокио открил баща си Джепето жив, невредим, и дори поправената с китови кости негова лодка. Една нощ те издебнали хъркащия с отворена уста кит, плъзнали се по езика му и щастливо отплували за дома.

И тук започва развръзката в приключенията на нашия Пинокио.

Той отново се върнал към учението. В края на годината взел с отличен всичките си изпити. Татко Джепето му купил торта, макар да продал за целта последните си прибори.

През нощта в съня на Пинокио се явила Феята със сините коси и му прошепнала:

– Скъпи ми Пинокио, с бащината си обич и с доброто си учение ти заслужи да станеш вече истинско момче. Да си кукла е вече под способностите ти.

И действително! Когато на сутринта скокнал и се погледнал в огледалото, оттам го гледали умните очи на едно стройно, красиво, високочело и истински, ама съвсем истински живо момче!