Живееше преди време цар, който имаше една страст: да облича все нови и нови дрехи – по-скъпи, по-пъстри, по-редки. Затова цялото му царство се бе превърнало в огромна шивачница, всички шиеха и крояха, а тези, които бяха недоволни и с други професии, просто заминаваха в чужбина.

Един ден царят обяви във вестниците: “КОЙТО МИ УШИЕ НОВИ, НЕВИЖДАНИ ДОСЕГА ДРЕХИ – ЩЕ ПОЛУЧИ ОТ МЕН НЕВИЖДАНИ ДОСЕГА ДАРОВЕ!”… Царят смяташе да жени едничката си дъщеря и за тържеството искаше да смае всички.

Появиха се тогава отнякъде двама странници, които отидоха в двореца и поискаха тайна среща с негово величество.

– Царю честити – казаха му те, – ние ще ти изтъчем такива дрехи, каквито нито си виждал, нито някога след това ще видиш! Но платовете на тези дрехи имат една малка особеност: те са невидими за тези, които недостойно заемат службите си, а също и за пълните глупаци.

“Ах, ах! – зарадва се в себе си царят. – С тези дрехи не само ще очаровам поданиците си, но и ще мога да разбирам кой от тях какъв е!”

И самодържецът нареди да им дадат всичко необходимо. Двамата шивачи се захванаха за работа.

Цял месец шивачите писаха бележки с поръчки в двореца. Искаха златна коприна, смарагдови копчета, сребърни катарами и какви ли не украшения. Хазната едва смогваше да задоволява нуждите им. Но царят нищо не жалеше.

“Как ли върви работата? – рече си той веднъж след закуска. – Я да пратя първия си министър да провери…”

Отива тогава първият министър. Посрещнали го шивачите. Размахали пред него ръце, раздвижили стана, посочили различни краски и шарки по плата. Но министърът само се пули и колкото и да напряга очи, нищо и нищичко не вижда За него станът бил празен и стаята гола – ни плат, ни чудо.

“Нима съм пълен глупак? – помисли си покрусеният министър. – Или съм некадърен за министър?”

(Тук трябва да отбележим, че отдавна цялото царство знаело за чудните свойства на плата. Тайните там не били на почит.)

– Как… – подсмихнаха се шивачите, – не виждате ли красотите на тъканта?

– О, чудесно, прекрасно! Неописуемо! – възкликна министърът и дълбоко замислен се прибра в двореца. – Ваше величество! – рече там. – Платът е приказен! Наистина невиждан досега… – И му заописва разкошни цветове и хармонии и всякакви невероятни подробности относно бъдещите дрехи.

Така един подир друг царят заизпраща всичките си министри и те се връщаха и рисуваха още по-възторжено удивителния плат.

Вярно, имаше един-двама от тях, които на връщане вместо да идат при царя, направо напуснаха службите си. Казваха си те: “Щом нищо не виждам от това, което тъкат шивачите, то не съм достоен за министър.” А като си отиваха у дома, добавяха: “И все пак тука има нещо гнило…”

И така, настъпи дългоочакваният ден.

Трудно е да си представим какво смайване предизвикаха у царя двамата шивачи, които се явиха при него с празни ръце, протегнати напред, и най-внимателно ги положиха на трона. После взеха ножици и почнаха да режат с тях по въздуха. Крояха с невидими конци и игли и начесто си подвикваха:

– Внимавай да не срежеш червената мантия… Внимавай със златното елече… Боди леко по небесносинята риза…

Царят стоеше като треснат. Търкаше очи и нищо, ама нищо не виждаше от това, което те майсторяха. “Нима не съм цар? – питаше се той със свито сърце. – Нима съм пълен глупак, за разлика от министрите си?”

– Дрехите са готови, царю! – извикаха накрая шивачите.

– Обличайте ме тогава – едва успя да издума царят.

А сега нека най-сетне вдигнем завесата. Двамата шивачи хич и не били шивачи, а измамници, наскоро пуснати от затвора. Те решили да използват нелепата страст по дрехите у царя, да се престорят, че кроят дрехи, а всъщност през цялото време яли и гуляли и само източвали хазната. В началото ги било малко страх, че ще ги изобличат, но после видели, че министрите се оказали не по-малки лъжци и измамници от тях – и се успокоили. Смятали да изчезнат в суматохата на сватбата.

Когато в празничния ден царят се появи пред царедворците си, всички в един глас ахнаха и запляскаха.

– Добре ли ми стоят най-новите дрехи, чада мои! – пожела да узнае той.

– О, какви дрехи! О, колко са хубави, превъзходни, шармантни! – ревнаха всички в луд възторг.

“Е, какво пък – усмихна се наум величеството. – Те виждат дрехите. Аз имам корона. Значи все пак съм цар.”

Прислужниците се престориха, че вдигат от пода царската мантия и тръгнаха след него важно, с изопнати ръце. Дворът ги последва.

Дошъл бе мигът царят да се яви пред народа.

Отвън хората се бяха струпали в огромно количество. Стърчаха от всеки прозорец, висяха от всеки клон, тъпчеха се по площадите. Първи от двореца излезе главният разпоредител и призова към тишина. В настъпилата тишина портите се разтвориха и излезе целият царски двор. А най-отпред се бе изпъчил царят. Бе абсолютно гол – така, както майка го е родила.

Цялата тълпа замръзна. Муха да минеше, бръмченето щеше да се чуе в цялото царство… Но в крайна сметка и народът не падаше по-долу от министрите си. Не му се щеше да гневи владетеля си. Още по-малко някой от народа би си признал, че е пълен глупак и нещо подобно. Затова тълпата си пое дъх и от всички страни завикаха:

– Какви чудесни дрехи… Каква мантия… Какви токи… Какво удивително елече… Какъв прекрасен цар имаме!

Като се поумори, народът си зашепна нещо тихичко от ухо на ухо. И тогава в новата тишина се чу детско гласче:

– Мамо, мамо, я го виж! Царят е съвсем гол!

Главният разпоредител с рязък жест изпрати стражите и те арестуваха гласа. Но тогава друго дете се обади от другия край:

– Ама наистина! Царят е гол! Царят е гол!

– Царят е гол!! – избухна най-неочаквано целият народ в един глас. И се наежи срещу стражите.

И тогава царят изхълца, заплака, хукна неистово към двореца. След него хукнаха и министрите, и разпоредителят, и стражите, и прислужниците. И народът остана сам.

Цели осемстотин дни престоя царят затворен в покоите си. Царедворците избягаха. Разпоредителят се самоарестува, защото не успя да залови и накаже двамата измамници. Прислужниците окрадоха всичките истински дрехи на господаря си.

А народът, който бе загубил изведнъж шивашкия си поминък, заработи кой каквото хване за едната прехрана. И не му беше ни до царя, ни до голотата му, ни до нашите приказки.