ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Отиде на фронта и там те убиха,

земята прегърна те и те приспа,

и - както поетите казват – бе тихо,

и ден и нощ пак заредиха се, пак.

………………………………………………….

Очите ти гледат по навик нагоре,

там горе – над тесния тъмен окоп,

където преди… УРА! Хиляди хора

се втурват… Война е. Око за око.

Краката те вдигат, краката ти тръгват

и цялото тяло понасят напред.

Но ти не помръдваш. Недей се залъгва –

ти няма да стреляш. Да. Ти си поет.

Но тялото бяга от теб, то не може

да мисли, да чувства, не вярва в мечти,

то вярва единствено в своята кожа

и толкова. И… за какво си му ти?

…Отново в окопа, потиснат и кървав

и чуждата кръв е и твоя. И след

като помълчиш, ще се вдигнеш и първи

ще тръгнеш. Ах, само да кажат НАПРЕД!

РАЗГОВОР ЗА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

(с неговата гостенка в жълто)

Домакинът

Защо ти е той? Прибери обущаря,

ето го, долу, във своя дюкян.

Или завърти се край надписа шарен

“Шивашки услуги”. На онзи таван

живее един дърводелец, попитай

го как е, щастлив ли е? Пита ли кой

обича цветарката там при жените

на ъгъла? Питай!… Защо ти е той?

Е, всички сме смъртни. Не всички обаче

поети са! Правилно ме разбери –

аз не отричам обувките лачени,

нито роптая, че столът е крив…

Но дрехите късат се, бавно увяхват

цветята – със болка, тъй, ден подир ден

и после ги сменяш със нови… Повярвай

ми, той е поет! И поет е роден!

Гостенката

Поет бил той, значи. Поет бил. Пред мене

такива неща не минават, момче!

Добър аргумент не можа да намериш –

поет бил! От него бил някой си чел

поезии разни и други такива

неща! Възхищавал се целият свят!

Ей богу! За мене еднички красиви

са храчките, кървавочерни на цвят!

И питаш защо не желая да ида

при обущаря и другите там.

Ти питаш, момче, за неща очевидни –

когато издъхне поетът, ще дам

поръчката при дърводелеца, после

ще купя цветята, костюма и чифт

обувки ще купя и моето гости

ще свърши. Но… нека затвори очи…

ГЕО МИЛЕВ

Сам

храм

си издигна.

Изригна

обаче

пазачът

на долното

царство –

на болните

твари

пазачът

те сграбчи

и мрачно

те смачка

Като играчка.

Бе толкова

лесно,

от болката

стреснат

пазачът издаде команди,

издаде закони в защита на

трона, короната,

скиптъра!

Пощада ли?!

Не-е-е-е-е-е-е-е…

Иначе

няма

награди!

“Да страдат,

да падат,

да мрат

насред път,

глави да стърчат,

тела да увисват

сред клади

червени –

на мене ми

писна!

Ей онзи

с перчема,

например!

Затрийте туй семе,

изтрийте туй име,

покрийте го,

скрийте го.

Чуваш ли,

земьо!

Разпни го!”

С Т И Г А ! ! !

… Така бе.

Било с кабел

или с огън,

или с много

куршуми,

с въже…

НО БЕЗШУМНО.

Без БОГ

или

с БОГ –

без значение.

И БЕЗСЛЕДНО.

Без особени мнения…

О Б А Ч Е

уби те

пазачът.

Не Луцифер, не, не…!

Той лежеше

ранен

от теб

във сърцето.

Поете.

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

(“Гърдите ни са пълни с дим,

а дробовете ни – с каверни.” -

Ник. Йонков)

И мракът грабна нож

и, тих, се запрокрадва

и ножът стана нощ

и падна като брадва –

на залеза вратът

прогизна в кръв червена.

Зачернен бе светът:

нощта от нож зачена.

Приклекнал,

той е сам. Искри

разсичат

въздуха

пред него

и сред отблясъци

гори

в очите

погледът

напрегнат:

- Навън

е смрад

от чистота,

вони

на фини аромати

и всичко там,

и всички там

пълзят,

затиснати от

злато!

А тука

пещ гори, димът

цъфти,

разлиства се във

цвете

от черни сажди – черна смърт

за бялото

на дробовете…

И аз съм сам,

и ти си сам, живот!

Обаче

аз съм вклещен

в търбуха ти голям,

голям…

Като кюмюра

в тези

пещи!

Пихтиестата плът

от облаци – се свлича,

и млечният й път

без път гръдта разсича.

Гледецът й е жив:

луна полустопена.

Разкрачена лежи

нощта. Лежи и стене.

Станал,

той е сам. Искрите

кичат въздуха край него.

И гори, гори

в очите

погледът му пренатегнат:

- Сякаш

с тежък чук ме блъска

в слепоочието някой!

Чукът тътне,

дращи,

съска

и… развръзката очаква!

Сплескан съм и изкорубен,

черепът едва устисква

срещу ласките възгруби

и отекващия

писък:

“Нá ти, нá!

Сега видя ли

колко струва твойта песен!

Нá – животът тъй я хвали!

Нá възторзи!

Нá и ресто!

Нá ти, нá!

Цената нá ти

за усилията тежки,

колосалните ти схватки…

Смеш-ки,

смеш-ки,

смеш-ки,

смеш-ки!!!!”

Гнилóч от тъмнини

на пепеляк ще стане

и кал ще оводни

небесната поляна.

Връз земния площад

дъждовната стихия

ще падне – на нощта

трупа за да измие.

Той е вън. И вижда – две очици

дебнат, дебнат, тъмното попили…

Радост трепва в бледите зеници

и в усмивката му, стан извила:

- Стреляй горе, стреляй към звездите!

Нека паднат, мътните ги взели,

щом се крият и отричат дните ни!

Нощите са само за умрелите…

Ние с теб, приятелю, живяхме,

ние с теб живота си прекарахме

във борба за хляб и… Млади бяхме.

Млади. Истински. И неопарени.

Падам аз, обаче нищо. Нека.

Винаги все някой става жертва –

щом се жертва заради човека,

явно, значи, нещо е намерил…

Впрочем… всичко толкова е лесно,

само… само не приемай всичко

и повярвай… Вярвай, има песен,

във която всички се обичат!

Стреляй горе!

Стреляй към звездите!

Нека паднат, мамка им проклета,

щом нощта лежи,

лежи убита…

Ах, простете… Не нощта – поетът.