НЕ

Зеленото трепка, прелива от фигури,

вре се в зениците даже…

Възпирам го. То се заклещва във миглите:

“Що ми се правиш на важен?”

Но аз игнорирам го: “От твърдокожие.”

Стискам нарочно клепачи.

“Отвънка си кремък – то казва, – но може би

вътре неистово плачеш.”

“Не те и засяга!” – извиквам… То, тръпнещо,

хвърля околното в трепет –

пръхтящо, околното шумно се къпе сред

трепета, грабен със шепи.

А аз стискам клепките, палците, зъбите,

устните – цял съм в “обаче”!

“Душице – крещи то, – скала непоръбена,

хайде, отпускай клепачи!”

“Не мога! – крещя аз. – Околното пречи ми

в свойто пръхтящо доволство!”

“Ти само клепач отвори! Да! И вече си

брънка от всичко околно!”

Но аз игнорирам го. Хм… Твърда кожа, пък…

сини от натиск клепачи?

И крепост от кремък съм бил, а?…– Да. Може. Но

не е от камък пазачът.

ПРОЗОРЕЦ

Не мога да забравя тази пролет!

Просветна там, разцъфна там небето,

а тук пред мен разцъфна пак тополата

и пак във пух стъклото ми засвети…

Не мога, не, не мога да забравя

как слънцето поникна и разплете

лъчите си… Събрах ги! И тогава

лъчи и пух се сляха в златно цвете!

Не, няма да забравя – и не мога! –

напъпилия облак с мокри шепи…

Поля го! Цветето! С порой! – Бе огън

стъклото ми… Остана само пепел.

ДА

(Преписано от некролог)

Прозорецът плаче, притиска с клепачи

сълзите си – клони течаща вода –

дъждът ги полива, прозорецът плаче,

а аз го целувам с очите си:

– Да.

Прозорецът плаче, а аз се размазвам

в лицето му – сякаш съм струйка вода –

опитвам да стопля дъха му напразно

и все го прегръщам със своето “да”.

Прозорецът плаче, сълзите му трият

дъха ми – превърната в пара вода –

прозорецът плаче ли, плаче, горкият,

а аз не издържам и крясвам му:

– Да!

Прозорецът плаче, аз плача със него –

в очите ни лъскави плува вода –

водата ни дърпа надолу и тегли,

и бавно измива последното “да”.

ПАМЕТНИК

– Използвах проста смес и няколко пирона,

и никакви проекти, никакъв чертеж…

…Започнах със сълзи: с реки сълзи изроних

трап/яма за строеж.

За скеле(т) струпах куп будувания дълги

с изцъклен стъклен поглед в листа с редове –

сглобих ги, та до кръв терена чак остъргах…

Да ти се дореве.

За т)ухли(яло си послужих със онези,

родени мъртви, синове и дъщери

и с техните надежди, дето трудно чезнеха

и дишаха дори!

Накрая ми остана само (с) орнаменти

и надписа да сложа… Е, за тази цел

реших да изтипосам всичките моменти,

които съм ви взел.

Така си построих сам паметник (гроб пресен)

и даже… Даже сам положих си венци,

пороних сам сълзи и реч сам произнесох…

Абе, същински цирк.