Птиците пееха, децата играеха. Отдясно беше дълбока борова гора, плътна, строена като за парад. Вляво обширната поляна грееше с всички цветове на света. По средата, между гората и поляната, по широкия изоставен път играеха децата.

Бяха трийсетина дечица, група от детската градина, изведени от госпожица Петя на извънградска разходка до Последното сбогом.

- Госпожо – дръпна едно момиченце госпожица Петя за пуловера, - кажете ми моля кое е Последното сбогом?

- Елате, дечица!

Госпожица Петя събра около себе си народа и заразказва.

Деца, намираме се на едно важно място. Тук преди трийсет години се случи ужасна трагедия, която всички трябва да помним, затова ви я разказвам първа аз, а после ще ви я разказват вашите родители, вашите учители и професори.

Преди трийсет години тук имаше частно имение – голяма къща, градини, ниви. Семейството, което живееше тук, бе от трима души – майка, баща и малкия Борко. Бащата живееше в града ни, беше голям началник. Майката се грижеше за къщата, имението, нивите и за Борко, разбира се.

Всичко се случило една нощ, когато Белчо, тяхното домашно куче, се събудил и превъзбудено изскочил на верандата. Майката и Борко били сами, бащата бил по важни задачи още на работа.

Белчо, куче от неизвестна порода, но много уважаващо стопаните си, се заковало на верандата в изненада – пред него били изплезили език Сара, една кафява негова връстница, живееща в града, и някакво опърпано псе, на което и възрастта му била трудна за определяне поради лошия външен вид.

- Какво правите тука, бе? - излаял Белчо.

- Бягаме, ах, бягаме... – изсъскала Сара. - Кошмар, Белчо!

- Ужас! Ужас! - поклатил глава и проскубаният спътник на Сара.

- От какво бягате, бе?

И двете кучета разправили на Белчо каква била работата. По-точно Сара разправяла, а спътникът й само климал с глава за съгласие и изпускал по някой „ужас“.

- Добре – казал накрая Белчо и ги пуснал вътре. - Настанете се под стълбите и никакъв шум, защото мама и Борко спят!

Добре, ама минали-неминали трийсет минути и пред вратата пак се чул тропот. Сега бил Ръфи, бордър коли, пазач от завода, а със себе си водел още пет кучета – всичките негови колеги, все немски овчарки, добермани и каракачанки. Избягали направо както си били на смяна в завода.

Белчо излязъл навън, почесал се с муцуна по бедрото. Проснал се на една страна, взел да ближе корема си и да чеше ухото си с предната, а врата си със задната лапа. Така обикновено мислел, когато бил разтревожен.

Като се събрали под стълбите цели девет кучета, и все от едри по-едри, вдигнали достатъчно шум и в спалните на втория етаж се светнало. Осемте гостенина изведнъж замръзнали в живописна купчина – на едно място стърчи опашка, на друго крак, ухо се подава встрани, в средата нечий нос се мъчи да си поеме дъх и да надуши какво се движи по стълбите надолу.

Първи горе се събудил малкият Борко. Заслизал внимателно по стълбите и шепнел:

- Ехо, кой е там?... Тате, ти ли се връщаш?

Белчо го посрещнал и веднага го спрял, като положил глава върху чехлите му.

- Какво става, Белчо? - попитало момчето.

- Ужас, Боре! – отвърнал Белчо. - Не е за разказване!

- Разкажи, де!

- Ела и сам ще видиш!

Като видял мешавицата от кучета, Борко ахнал и даже се разсмял весело:

- Леле, колко народ!

Кучетата се подредили пред него, всичките седнали на задните си лапи. Борко ги разместил по височина. Но всичките били толкова тъжни и с оклюмал вид, че момчето бързо се усетило, че прави глупости, и седнало срещу тях.

- Казвайте сега!

Още с първите изречения Борко скочил на крака и запушил уста с ръка. Очите му се ококорили. Накрая хукнал нагоре да събуди майка си.

През това време на вратата пак нещо задраскало. Отворили и какво да видят: още тринайсет кучета, бягащи от домовете си и от улиците на града, ги гледали с уплашени и молещи за приют очи. Веднага ги пуснали вътре.

Като слязла майката, кучетата вече били станали трийсет. Холът се препълнил с опашки, козина и стреснати погледи.

- Боже, колко много породи! - плеснала с ръка майката. - Белчо, отвори вратата! Други идват ли?

- Не, мамо – казал Белчо от вратата, - не се виждат други.

- Сигурно повече не са останали – изръмжал Ръфи.

Хъскито завило от отчаяние, но майката пресекла всички плачове.

- Не, моля ви! Тук сте на най-сигурно място! Запазете спокойствие. Затворете вратата. Настанете се. Така! Искам всички да легнат или седнат, ако обичате. А ти, Борко, ми подай тетрадката и ми диктувай какви породи имаме тук.

Борко се смесил с кучетата и почнал да изброява, а майка му да записва. Оказали се едно бордър коли, по две овчарки и каракачанки, няколко улични неизвестни, кане корсо, териери, един шпаньол, доберман, хъски, лабрадори, шпиц, пудел, пекинез, шарпей, дог, двумесечно питбулче. Като ги изброила майката, излезли двайсет и девет кучета.

- А къде е последното?

- Тук съм! – извикало пискливо гласче.

- Къде тук?

- Идвам! Само да обиколя!

Последният бил Роро, малък наперен пинчер, който и в изправено положение не можел да се забележи зад пльосналите се каракачанки.

Навън започнало да развиделява. Съвсем на зазоряване всички козини настръхнали. Чул се ужасен тропот, крачки в такт, сякаш стъпвал великан.

- Идат! – излаял някой. - Идат и за нас!

Не било великан, а било гвардия от войници под строй, които марширували, марширували, докато не обградили цялата къща.

Пинчерът Роро много се ядосал и хукнал към вратата да се разправя сам с армията. Каракачанецът Спас го спрял и го върнал:

- Върни се, мъник. Аз ще ги изпонахапя.

Майката обаче в този момент изпищяла ужасено, заповядала никой да не мърда от къщата, щото „онези отвън имат куршуми, а вие имате само зъби“ - и с тези думи грабнала Борко за ръка и излязла на двора.

В къщата настанала такава ужасна тишина, че повечето кучета просто затворили очи.

А сега нека обясня какво става и какво е причинило цялата тази ужасия.

Трийсет дена по-рано умрял старият цар, който много обичал кучета. Заради него имало заповед всяка къща да си има куче. Така в нашия град имало какви ли не породи, цяла енциклопедия от породи. Ала старият цар умрял и на негово място се възкачил синът му, който мразел тази страст у баща си и само чакал кога ще се докопа до трона, за да види сметката на всички кучета.

Ден след коронацията всички армейски началници в царството получили заповед: „В трийсетдневен срок всички кучета в моето царство да бъдат отровени, застреляни, обесени, издавени или заклани.“

Бащата на Борко бил точно такъв голям началник. Когато получил заповедта, той пребледнял и му прилошало. Като показал на храбрата си жена, Борковата майка, тайната заповед, тя направо я взела и я разкъсала на парчета.

Ала не хартията прави заповедта, а това, че в едно царство се държи ред и дисциплина, за които царете винаги настояват строго, дори и да са насочени против поданиците.

Бавил началникът на града ни, тоест Борковият татко, заповедта. Бавил, но дошъл момент да я изпълнява. И тогава той решил колкото може да помага – като срещнел куче, на ухо му казвал бързо да тича към неговия дом, при неговата съпруга – там няма да посмеят войниците да влязат, нали той им е най-големият градски началник.

И ето така в описаната нощ в дома на Борко се събрали последните оцелели трийсет кучета на града.

Децата са малки и не знаят, ала възрастните знаят, че над най-големия началник винаги стои още по-голям началник. Като научил царят как е постъпил Борковият баща, заповядал да го оковат в тъмница, а къщата му да запалят както си е пълна с кучета.

И ето така в онази ужасна утрин къщата се оказала обградена от царската гвардия.

И тогава се случило нещо непредвидено. От града пристигнали всички деца и застанали в кръг между къщата и гвардията. Нещо повече, дотичала и градската пророчица Касандра.

Преди трийсет години, деца, тук, в местността Последно сбогом, са растели само треви и ниски храсти. Гола, безлесна местност. Нямало ги е тия борове, нямало ги е тия райски цветни поляни.

И като дотичала, Касандра викнала:

- Слушайте, разбойници-войници! Който запали първата клечка, ще се превърне в борово дърво! На всяко борово дърво по едно дете ще се превърне в цвете! Вярвайте ми, защото това може да са последните човешки думи, които чувате, а отсетне само вятърът ще свири в клоните ви!

Войниците, естествено, паднали от смях, а един зашлевил пророчицата и й сцепил устната. Кръвта шурнала по дрехата и Касандра им обърнала гръб и твърдо тръгнала по обратния път.

И тогава се случило непоправимото.

Първият войник извадил клечка кибрит. В мига, в който я запалил, той се превърнал в борче вдясно от пътя. На мига и едно от децата без звук изчезнало и всички видели как вляво от пътя се разтворило прекрасно лале.

Втора клечка – второ борово дръвче и цвете.

Трета клечка – трето изчезване на войник и дете.

Водачът на гвардията бил упорит, даже стрелял по тези войници, които се плашели и не смеели да палят кибрит.

Виждате ли, деца, колко много са боровете вдясно? И колко много прекрасни цветя има вляво?

Това са вашите майки, бащи, лели и чичовци, които не пораснаха, за да станат майки, бащи, лели и чичовци.

Госпожица Петя видимо се бе уморила, червени петна избиха по бузите й, а нежните косъмчета над горната устна заискриха от миниатюрни капчици умора.

Накрая тя стана вдървено и нареди на децата да се съберат в колона по двама и да се готвят за връщане. И ето, направиха се четиринайсет двойки деца, а малката Магда се оглеждаше и не можеше да намери своя малък спътник, Иса.

- Госпожице – викна тя на госпожица Петя. - Иса го няма!

Всички деца се озърнаха. Иса не се виждаше никъде.

- Никой да не мърда! - заповяда госпожица Петя и хукна по пътя между боровата гора и цветните поляни. Всички деца хукнаха след нея.

И като стигнаха до боровата гора, какво да видят. Малкият Иса вървеше от бор на бор, поставяше за кратко длан на всяко стъбло и повтаряше едно и също:

- Не трябваше да слушаш началника, трябваше да слушаш сърцето си.

И пак:

- Не слушай началника, слушай сърцето си!

И пак, и отново. Като видяха това, всички деца започнаха да правят същото и така за половин час всяко дърво беше обходено и помилвано от детска ръка.

Само трийсетгодишната госпожица Петя седеше на един камък, очите й бяха пълни и втренчени, а брадичката от време на време потръпваше.

На другата пролет целият град изумено разглеждаше местността. Там, където преди бяха само колони с борове, сега между тях бяха пробили всевъзможни пролетни цветя. Там, където преди имаше само цветя, сега бяха покълнали малки борчета.

Сега Последно сбогом се нарича Прошка.