1

Писах го между 8 окт. 2015 и 3 февр. 2016 (във Варна и две глави в Пампорово). Действието се развива на 5 и 6 септември 2015 в град Царево.

В последните години (като не може човек да издава и да влиза в издателски цикъл и е останал на литературен самотек сиреч) си поставям сам задачи. Преди четири години реших за пет години да напиша пет пиеси (не бях писал отдавна в тоя лит. род) – и то в различни жанрове: историческа героична документална драма (за Христо Ботев - "Вапорът Радецки", 2012), водевил (комедия с близначки - "Китови опашки", 2013) и черна мелодрама ("Мъгла", 2014 - римейк от една ранна повест). В крайна сметка на четвъртата вече зациклих (макар и с готов план и то конкретно за една руска актриса, ама сетне я разлюбих), а петата уж ще е театър на абсурда (ама де да видим).

Междувременно довърших един роман (със странна многогодишна биография), както и цикъл приказки. И ето, миналата година реших: ще напиша нещо в масовите жанрове. Ще прасна едно криминале, една научна фантастика и накрая един любовен – и ще се пенсионирам (от субжанровете).

И така, първото е свършено. Обаче тук има няколко неща, които не може да не се споменат (поне за хората, чоплещи и в литературната теория, може да е интересно; другите може да се метнат направо у втора точка).

Литературните произведения са като хората (това е само методологично сравнение, не го четете като някакъв каламбур или афоризъм). Както човекът прилича на себе си и на родителите си, така и произведението прилича на автора си и носи наследствените черти на авторовите литературни вкусове и кумири.

Но може да прилича и не на себе си и да бъде не носител на наследствени гени, а на клонирани.

Както сред хората има такива, които си представят себе си като проекция на нечий чужд живот / стил / биография (напр. тийнейджърите по правило търсят в pop-а, в нета, по телевизията и в хайлайф списанията своята идентичност – а някои си остават цял живот тийнейджъри в този аспект), така и в литературата има масова конфекция, шоубизнес тематики и печеливши (буквално, пазарно) жанрове. И това започва от 19 век насам. Обикновено образците в масовата литература са изобретателни, остроумни и работоспособни (напр. Ал. Дюма-баща преди и Стивън Кинг сега) – и създават цяла диря от следовници и войници на жанра. (Не омаловажавам горните имена, давам ги за пример, методологичен.)

Всички масови жанрове си имат своите Пионери, разбира се. Те са открили територията, настоящите труженици са я заселили и я експлоатират. Доста от пионерите са побегнали от откритията още във времето си, но заселниците не може да ги мръднеш от територията от нине во век.

Отклонение: Именно това е литературнотеоретичната причина за институционализирането през 20 в. на романа като собствена надлитературна зона (което не е вярно, но виж за масовите романисти – повечето – е вярно; те не владеят друг литературен занаят освен романа – защото литературата, за разлика от литературните занимания, не е занаят). Но това не е важно.

И така, как да измисля криминале, като, първо, нямам пресен опит (последно четох криминалета до 6 кл. максимум, защото Вапцаров напр. чета от 5 кл.) и, второ, писал съм кажи-речи чат-пат горе-долу във всички жанрове освен масовите (демек нямам и производствен опит).

Ето ти и задача.

(Още по-кофти ще е с другите два жанра: фантастика никога не съм чел и ми е била безинтересна, а любовният роман направо отсега ме плаши – като имам предвид и възрастовите си вече лимити. Но за тези неща – ако и като му дойде времето.)

2

Първоначално смятах това да е последна глава от криминалето (то е по-скоро криминална новела, най-много повест). В последните години се запалих да вкарвам метатекст в художественото литературно пространство (в "Как се пише приказка", 2014, след всяка приказка обяснявах как съм я измислил и как се е появила схемата й; в "Нарцис на брега на уличната локва", 2014, последната глава си е буквално интервю с автора, сиреч с мен; "откровено за..." - дето имаше журналистически рубрики такива). И затова смятах долното разкриване на похвата също да го вкарам в криминалето.

Ала ми попречиха две неща – мина 2014, че и 2015, и на мен вече ми се правеше нещо различно, друго, да не се повтарям, изстинах за това, което ме въодушевяваше в подобна идея. И друго – в крайна сметка какъв ще е тоя криминален роман, дето ще разяснява себе си? Това е непрофесионално, isn`t it?

И така, измислих следните номера.

А. Всяка една глава задължително да ЗАВЪРШВА С ЕНИГМА ИЛИ СЕНЗАЦИОННО.

Б. Във всяка глава да има ПОЗНАВАТЕЛЕН ЕЛЕМЕНТ.

В. Да подходя в сюжета и фабулите повече ИГРОВО, дори и СКЕЧОВО, главите да имат елементи на ЕТЮДИ.

Направих си пълен план на главите (чак така пълен план рядко се практикува, защото може да убие чувството за импровизация) и започнах. Естествено по вторичните точки Б и В издържах само първата част на повествованието. Само точка А стисках максимално и докрай.

И ето именно списъка на употребените сензационни завършеци на главите:

* Вест за изчезване на човек.

* Потъване вдън земя.

* Тайно предупреждение от непознат.

* Гледка на чисто голо тяло.

* Виждане наяве на призрак. Припадък.

* Автокатастрофа с пострадал.

* Шокиращ факт за смърт на близък.

* Открадната кола и оставен нишан (велосипед).

* Стряскаща поява на ревнив годеник.

* Ново изчезване на действащо лице.

* Арест на главния герой.

* Сплашване с обещание за откриване на трупове. Отвличане на човек от... полицай.

* Заплашително заставане зад гърба на вързан човек. Мъчителна ретардация.

* Отворен финал на историята.

Спазих и задължителните атрибути на уважаващо себе си криминале: да създаде типов главен герой (за бъдеща нова употреба) и да завърши двусмислено (със същата цел) сюжета си.

Бонус главата "Обяснение на метода", както споменах, отпадна.

Но по средата на цялата операция се случи криза. Отдавна не ми се бе налагало да изхвърлям написани глави. Понеже бях претоварен в този житейски отрязък и мисълта, че се движа с по-бавна от обичайната ми скорост и че не ми остава нужното свободно време и концентрация, ме мъчеше, та по средата аз реших да се рестартирам. Разделих цялото на две части. Смених повествователната гледна точка. Започнах отново по плана – и този път катастрофирах. Жанрът просто не ми даваше възможност да го заобикаля. "Като си се хванал на хорото, баце..." - нещо такова. И тогава последва най-неприятното за един съчинител: неудовлетворението.

В началото на частта трябваше да опиша фабули, в които винаги съм бил силен. Написах една-две глави и видях, че криминалето ми изчезва, потъва някъде. Какво става?! Къде се дъня?

И докато се ядосвах, ми хрумна, че всичко това е по една много проста причина – в началото на втората част се бях опитал да издърпам романа от ръцете на масовия жанр, да го върна към мен, към моите обичайни сюжети и любими художествени ситуации, да заприлича на мен, а не на конвейера / парадигмата си; накратко, да го вкарам в немасовата литература.

И естествено жанрът ме отряза, присмя се, не ми се даде.

Аз се успокоих, примирих се, предадох се и си довърших цялото по първоначалната стратегия. И даже накрая взе да ми става приятно и отново си върнах загубеното самочувствие (ключово понятие в съчинителството на каквото и да било).

И така всъщност с тази отпаднала глава. Имайте предвид, че като казвам криминале, трябва да сте осторожни – вътре със сигурност има повече филология, отколкото в учебника по литература; както и повече публицистика и съвременна фактология от днешния, прочетен от вас, вестник (или неговата уеб версия). Но това е задължителен данък, който масовата литература плаща, когато в нея се врат случайници.

Северно Царево, останките на Коста дел Кроко, 2014 (моя снимка, постефект, ОА)