1

Хронологично очеркът трябва да започне със снимка от предния ден, снимка от гарата, където от пощенския вагон свалят превозните средства на семейство Младенови. Емо е велосипедистът вляво, ядящ баничка. Мая е седнала и се е усмихнала. Моя дребнавост е субектът с ризата. Или да се види снимката от пристигането в Албена, правена от сестра ми - лицата са още бели, непочервенели от изгарянето. Предния ден прекарахме в дъното на албенския плаж в посока Балчик; опънахме палатката, Мая спа вътре, а ние - отвън в спалните чували. Трагичен се оказа контактът със слънцето божие - не стигна активното изгаряне на лицето от потенето по време на шофирането, а трябваше да се прибави и целодневното плажуване. За мразещите екстремното изгаряне - крем. Моя дребнавост го сметна за дреболия и пострада (вж. носа във втора част). От тогава съм се заканил на велокъмпингуване да тръгвам с плажен чадър - поради отвратата си от химията и типичната мъжка ненавист към козметиката. Какво се вижда още на снимката? Впрочем това е сутрин в Балчик, купихме закуски от турскоговоряща баничарница. В цял ръст е Емовото колело (старият шосеен, сега има туристически Cross), а в детайл присъства и Cross-ът на Мая. От моето пазарско балканче, слава богу, няма и следа (всъщност за по-наблюдателните има аслъ следа).

Картното отделение обикновено беше на пясъка, на камъка, на поляната, въобще на "пода" на нашите къмпинг точки. ("Картно" на корабите наричат помещението, в което се намират картите.) На плажа на Албена Мая разглежда утрешния маршрут - минаването през Балчик и крайбрежните завъртулки до Каварна. По предварителен план трябваше да нощуваме някъде в Каварна. Каварна излезе обновен покрай новия рок имидж град, с асфалтирана главна пътна трахея, с изображения на рок величия по калканите на панелките, с голям хранителен магазин, но с никакъв плаж - далеч от града, бетонна площадка с насипан пясък; и най-важното, с прекалено смесено за нашето вътрешно спокойствие и страхове население. Първото изкълчване на плана бе в Каварна - обядвахме, напазарихме и поехме следващите 30 км към Камен бряг.

От Албена до Каварна карахме по крайморския път, а иначе има друг, конвенционалния, може би по-къс, отгоре, с плавно изкачване и прави линии, с камиони и тем подобия. Крайбрежният път - по цялата дължина от Варна до Каварна - е с добре познатото ни вълнообразие, ха нагоре, ха надоле. След Балчик се минава край Тузлата, западнала по настоящем, сетне Бялата лагуна - амбициозна зона, набираща сили, тип vip. Последният баир е преди село Топола - тук слязохме, няма как, наклонът е голям. Впрочем това е единственото място, където евентуално се налага слизане, други големи наклони няма.

Долу се строеше усилено. Един прашен път бе кръстосван от самосвали нонстоп. Няколко дена по-късно го кръстосахме и ние. Тук някъде освен нас снимахме и лагуната долу, имаше палатки. Оказа се импровизиран къмпинг Топола - може би развит преди, сега там е мръсно, вода има чак далеч горе в селото; но след като строяха усилено наблизо, кой знае какво ще е утре? Ако тръгнем пак, ще видим. На връщане спахме тук.

Интересен момент беше казусът с пътните карти, които носехме. Тази, която Мая разглежда в "картното", беше стара, от соц. време, със старателно показани извивки, махали дори на села и пр. Моята беше нова, след милениума произведена, доста мърляво "обобщена" на места, някъде невярна. Та на Емовата карта на Топола е отбелязан къмпинг, на моята дори извивката не е изрисувана като хората. След установяването на над десет разлики между двете карти Емо спря завинаги да обръща внимание на моята карта, на мен остана да отбележа само по-свежите й цветове. А и в направата имаше разлика. Моята си беше хартия като хартия, а тяхната - нещо с нишки, което не знам как се нарича и технологично как се гради, но заради което издържа по-дълго в годините.

След Каварна високият скалист бряг си казва думата, пътят става плосък, опнат, настилката е сравнително добра, колите са редки, често румънски. Тогава още не бяхме приети заедно със съседката в Евросъюза, сега, казват, трафикът се повишил. За България Северното Черноморие е по-пуст регион, по-неприветлив бряг, пясъчна ивица след Албена намираме чак в дюните на Крапец. За нас това е не така развит регион, но ако пресечем границата, сигурно в Румъния картината ще се промени, нашият север за тях е юг, нашето по-студено море за тях е по-топлата част от Румънското Черноморие. Пътят е равен за каране, но ако не е едно, ще е друго. Духа. Постоянно духа. Ветрени генератори стърчат по целия път. Те се нагласят сами по посоката на вятъра. И неизвестно по какво божие предписание и на отиване, и на връщане духаше срещу нас. Това е лесно доказуемо по снимките - перките на генераторите гледахме все откъм гърба.

На Камен бряг има химическа тоалетна. Местните казват: сложена от кмета на Каварна. Джулаят през 2007-а бе посрещнат официално от каварненския рок тук, на Камен бряг. Традиционните къмпингуващи и хипарстващи останаха разочаровани.

- Егати джулая! - оплака се Серго от Варна по icq-то. - На Камен бряг комерсия, кебапчета...

Неприятното на Камен бряг е "възглавието - камък същи, леглото - тръне" (Яворов), а за чаршафи - вятър. На около двеста метра от морето скалата свършва и започва селото, градините, къщите. Но до там само камък. Няма къде колчето на палатката да забиеш, та я обтягахме с камъни за тежест (с какво друго?). Скалите са високи, пътечките надолу - стръмни и опасни. Паметни плочи тук-там. Като всяка скала и тази е погълнала своите жертви. Навярно така е и в Тюленово, село на 4 км по на север. Баща ми навремето е бил там, в албума от малък си спомням снимките, това е един от подтиците да искам да посетя тези места. А на около 5 км по на юг е Яйлата, стара местност, с праисторически пещери, с по-нова римска крепост; популярна в последните години и като неоисторически змиярник. Има и фургон за археолозите - нещо като офис.

На Камен бряг настинах от духането. Бях се увил в спалния си чувал тип мумия, даже примката затегнах, само едната дупчица оставих, но не би - духа ли, духа оня вятър; и ако се приспиш преди това с някой и друг грамаж питие, настинката е сигурна. Без палатка е по-трудно. На връщане аз, наплашен, бях решил да не спя, прав да стоя цяла нощ, застоя ли се, вятърът ме разтреперва, настръхвах (не бях се и оправил още). Емо изскочи по едно време от палатката:

- Какво става?

- Ами какво... Не мога да спя аз на този вятър. Няма да спя. Дюшекът уж запречвах - няма, братче...

- Ами я влизай у палатката.

- А?

И така нататък. Преспах в палатката, то пък взе, че и заваля. Бях тръгнал с надуваем дюшек, за да не спя уж на твърдо. Ама на камъка на Камен бряг дюшекът се спука. Вечер лягаш на дюшек, будиш се на издъхнал найлон. Хубаво е да се предпочете кече, пък и с дюшека трябват хитрости - надут докрай не е удобен, наполовина по-бива. С кече и надуваема възглавница няма ли да е по-удобно? Ще опитам другия път. Но в природата и в човешкия свят нищо не се губи (за човешкия свят това съждение е по-скоро съмнително). На връщане, в дъното на Албенския плаж откъм Балчик намерихме нов дюшек, даже по-свестен, изпуснат от някого и завлечен и изхвърлен от вълните.

2

- Ей, навремето, до осемдесет и девета, като раздаваха карти за почиване - разказваше или разсъждаваше Емо, - тук е било пълно с народ. Ама сега... при тая отдалеченост и непривлекателност на региона...

На Крапец дюната е огромна. Дълга, широка; всичко е върху пясъка - треви, тръни, храсти и дълголетни дървета. И боклуците. Вечер се виждат сиянията на Мангалия. Към Дуранкулашкото блато брегът окончателно улягва. Като стана въпрос за Крапец, баща ми каза:

- О, седемдесет и... коя беше, ще те излъжа... бях ученик, свирил съм там... чичо ти беше хванал едно гадже от рецепцията на къмпинга, тя искаше да се дави от мъка... чичо ти свиреше на барабани, аз замествах, който заминеше - я на бас, я на китара, я на барабани...

- Какво свирехте тогава?

- Какво... Шлагерите... Емил Димитров, тоз-оня...

Сега алеята от село Крапец е с разкъртен асфалт, едва достигащ останките от заведението. В южния край на дюната има вишка - стъпалата на първото ниво май липсваха, но беше достъпна. Не посмях да се кача. Там брегът е висок и добре се виждат пластовете на почвата - слой миди, слой пръст, слой вече не помня какво. Имам и снимка някъде из харда на тая тема.

Не стига, че дюната огромна, но и хората малко - чувствахме се съвсем като в пустош. На Емо не му хареса, не помня точното му усещане и определение. Той май го й каза на другия ден, като се бяхме махнали. Духаше силно вятър и хвърляше пясък по колелата. Уж ги завихме с найлоните, които носехме за дъжд; моят беше евтинийка, за покриване на секции при бояджийски ремонти, доста квадрати за 4 лева - накъса се веднага. Блатото май го споменах? На него отредихме появилите се комари; единствени за целия ни период на туризъм.

- Зззъп - изжужа ципът на комарника. Спахме всички в палатката.

Селото Крапец и то пусто - магазин, заведение, къщите сигурно се отдават под наем за познавачи, които прекарват лятото си тук. На мен всички подобни персони с отегчени пози над 330 мл бирка и небрежен мързелив говор ми мязат на софиенци, дошли у провинцията. До кметството имаше табло за обяви; открояваше се една муцуна на около шестдесетгодишен дядо с браздулично лице - издирваха го, не пишеше за какво.

Изгревът се случи нелош, но с панорамната снимка нищо не стана - хоризонтът, тази сакрална линия, на моята панорама излезе като прекършена гега; затова прилагам детайл.

И след Крапец къде? Пак на Камен бряг. Всичко добре, магазин, химическа тоалетна, вечно огънче (прекарана тръба земен газ, около пламъчето струпани камъни - нещо като първобитна носталгия с новотехнологично извлечени горива) - само дето една чешма няма, да си налееш, аман от минерална вода в регламентирани опаковки.

- Чешма? - казаха. - На казана.

Апропо, точно на отбивката за брега, срещу магазина, в двора на къщата има чешма, за която - главата си режа - всеки 1,5 човек си мисли: Абе тая баба ще ли ни даде да си налеем шише? Оградата беше пренебрежима, навярно някои изключваха и бабата от сметките. Към нас бабата беше услужлива. Не помня дали й оставихме нещо - помня, че изглеждаше свикнала да й оставят. На казана ни извадиха един маркуч, встрани, до коритото за водопой на добитъка. В мръсната вада имаше камара костилки от кайсии. Казанджията (този на снимката не е казанджията) го гледах същата година по телевизията - някой от интелектуалстващите телевизионери от по-младото поколение си намерил интелектуална ниша за репортаж. Понеже Емо и Мая са врачанци, казанджията си припомни работата в "Химко" през епохата на петилетките. Е, половин чаша ни наляха. А тъй като бяха минали четири дена, откакто омесвахме потта от карането, от жегата, солта от морето, прахоляка от пътищата плюс перманентния слънчев агрегат и естествения порив на лицевото окосмяване - малко е да се намери дума за външния ни вид. На снимките Емо изглежда приятно неглиже, тип археолог из Мала Азия, аз обаче изглеждам на все още неизлязъл от запой белезникав субект аканъ от провинцията, с коса, застинала във фризура в зависимост от това, шапка или кърпа я е обрамчвала денем. На връщане смених одеянието за колоездене - разкъсах ризата от първа част на парцали, направих си кърпа на главата - по-добре пират на вид отколкото сурат на зид (sic).

Ето го и моя нос - нос Антов. Няма го на картите. "Златолуспест гигант", както казва Смирненски. Докато правих тези коментари, една колежка видя снимката на носа и с типичната женска здравна рефлексия възкликна:

- Какво правиш ти, бе? Ще си докараш някое заболяване...

Там е работата, че нищо не правих. Само велосипедствах през август месец.

За да има обаче някаква полза от тази част, ще прекратя плещенето и ще публикувам натуралния списък, по който се подготвях за тръгването. Някои добавки бяха направени след размяна на имейли с Емо. Правя го и за пълнеж, но и със съвсем практична цел - когато тръгвам за някъде, да не ровя из листчетата в бюрото си или из директориите на компютъра, а просто да вляза в настоящия очерк, при това от всякъде, където има интернет. Пък и списъкът би бил полезен на по-разсеяните сърфиращи из мрежата или въвеждащи питанки в търсачките.

Списъкът:

[организиран тематично; със * са отбелязани факултативните вещи]

ВЕЛОСИПЕД

помпа, резервна гума, фар (с батерии), инструменти и материали (гаечни ключове, френски, петостени, отвертки, болтчета, шайби, гайки, лепенки, лепило, машинно масло, резервни чаркове, тел, чук [Емо]), въженца, шише

БИВАК

палатка, спален чувал, кече или надуваем дюшек (с помпа), надуваема възглавница, найлон, простир и щипки [Емо], плажен чадър*, китара *

БИТ

нож (мултифункционален), нож (ловджийски), фенери (диодни), хавлии (две), посуда и прибор (минимум лъжица - Емо), шишета и чашки (еднократни), тоалетна хартия, сапун, шампоанче, лекарства, анкерпласт и бинт (да не дава господ), кибрит, крем против изгаряне *, крем против комари *

ДРЕХИ

бански, долница, горница, тениски, бельо, шапки, кърпа за глава, джапанки, найлонови торби, носна кърпа

ХРАНА

консерви, зеленчуци, сирене, мед, филии, сол, цигари, бира, ракия * (снабдяването при велопоход е постъпателно, от посещаваните населени места; спиртът пречи на другия ден)

АКСЕСОАРИ

пари, очила (слънчеви), очила (диоптри), пътна карта, тетрадка, химикал, книга, фотоапарат (с батерии), документи, телефон (зарядно - за всеки случай), въдица (такъми) *, шах / табла / карти *, DVD (с личен архив) *

3

На отиване поради известни обстоятелства не обърнахме внимание на нос Калиакра: пропадна планът ни да спим в Каварна, в крак преустроихме намеренията, бързахме да не ни свари високото слънце, не познавахме още пътя и прочие. Ставахме рано, тръгвахме малко след седем, въртяхме не повече от два-три часа. Ранното каране излезе възлово и по отношение на носа.

Беше мъртвило, когато стигнахме Калиакра - пътят след Българево е отличен, пердаши се бързо. Ошетахме нагоре-надолу, поснимахме се. Взеха да пристигат автобуси - първо автобусът с персонала от комплекса, те ни разглеждаха странно; сетне заприиждаха автобуси с туристи. Ние седнахме да ядем.

На нос Калиакра е хубаво човек да си направи панорамна снимка: от ляво и дясно високи скалисти брегове и между юга и севера - ти, в центъра на обектива; над тебе - антените и локаторите на военните и метеоролозите. Натоварихме се и едва на излизане от зоната се светнахме, че то всъщност посещението се заплаща. Понамалихме, за да видим цените. Билетопродавачът и той ни разгледа.

- Ей, пари нямаше да дам... аз ви казвам... и нямаше изобщо да вляза - реши по тоя повод Емо.

- Хубаво, че цъфнахме рано - констатирахме ние очерталият се факт.

На входа на Каварна от юг има бензиностанция, до нея са направили нещо като беседка в неогръцки стил или кич (според естетическите схващания на минувача), но по-важното - има чешма. Течеше рехава, но удовлетворителна струя. Нашампоанихме се - е, вярно, след няколко часа, под изоставения къмпинг Топола, долу, на тясната пясъчна ивичка, осеяна с обли камъни, солените морски води отмиха каварненската чешмяна вода. Нищо. Бяхме на денонощие от Албена, от нейните плажни душове.

Този - и аз не знам как да го наричам, бивш ли, изоставен ли, импровизиран ли - къмпинг Топола е нещо страшно прашно, с рехава растителност, прегоряла трева, ниски дръвчета, храсталаци, боклук навсякъде - неподдържан от никого. На връщане повечето от видените малокалибрени палатки ги нямаше, останали бяха скритите из дърветата наоколо големи екземпляри с навеси, обитавани от подготвени за дълъг престой неконтактни хора с автомобили, сгъваеми маси, столове. Спокойно човек може да се претрепе, ако нощем тръгне да пикае на изток - брегът е висок поне петнайсетина метра; площта за къмпингуване е равна не повече от стотина метра в ширина, след това започва стръмен баир чак до село Топола. Видяхме някакви да шетат по наклона, да берат нещо - билки ли, що ли? Иначе тук си спретнахме подобие на бивак - с камъни за маса, Емо опъна въже за простир, щипките влязоха в действие, провесихме бански и хавлии... (Впрочем за какво ги плещя тези последните неща и аз не знам. Сигурно се включва старият ми инстинкт за запълване на всякакви текстови дупки и страници - виждам, че тази част тънее, че връщането ни по същия път ме ограничава в описанието, въображението не работи, че трябва все пак да се доразкаже и изкоментират фотосите...) Не беше нищо особено мястото - може би затова и станаха най-характерологичните за бивак и бивакуващи снимки, дръпнахме му и един възпоменателен клип. На заранта най-после Мая ни щракна и в спалните чували - аз се изпънах досущ като мумия (спалният ми чувал по етикет се водеше от този тип), само носът ми стърчи както винаги, изгорял както никога. Емовият чувал е тип "класик", но с нестандартна шарка и краска - с повече домашен, отколкото пътнически десен (и с чувал близнак - в палатката при Мая).

Да кажа нещо за велосипедите, а? В крайна сметка те ни носеха на гръб - с цялото ни тегло, настроения и багажи. Номер едно бе Cross-ът на Мая. Типичен туристически танкер, 28-цолов, алуминиева дограма, як гръб, джанти, широко кормило, всичко както си му е редът - повече жива сила, отколкото търсена скорост: големият венец бе с 42 зъба. Мая кара с високо вдигната седалка, според мен до небето, спокойно, равномерно. Велосипедът много помага на темповото колоездене, каквото демонстрираше тя. Номер две. Емо с неговия шосеен бегач, азиатски, преживял студентство в София и така нататък. Нарочно му беше купил по широка външна задна гума, беше разширил и приспособил багажник по собствена схема; отгоре - издутият самар. Когато слезеше от някой бордюр, се чуваше само едно глухо "туп" - и даже не "туп", а "дуп" - без никакви вибрации, като гюле. С двоен товар, с неизбежните мъки със спирачките, понякога на Емо му писваше да се влачи с нас и пускаше колелото напред, за да реализира скоростта и да облекчи карането. Аз пробвах бегача му, щях да се пребия, едва спрях, изръбих се макар и за две кръгчета и се отказах. Сега Емо има Cross с еленови рога (кормило), 28 цола, 48 зъба, як бързак. Сега и аз имам нов двуколесник, но тогава бях с ловешко балканче, по фамилия Reactor, дамска рамка, шест скорости, един преден венец с брой зъби, колкото на бабичка, 26-и номер обувки, желязно чене, нисък венец, юношески размер курбел, при лек крен педалът стърже по трасето. Номер три отвсякъде. Отзад с дрехите и чувала върху багажника, отпред с тежка раница в коша - при всяко отпускане предницата ставаше нестабилна. Спирачките - от най-евтините възможни - допълваха двигателната картина: спирах с аванс от сериозен метраж. Не, колелото не беше лошо - пазарско, леко за каране, с прекрасно кормило тип Дейвид и Харлейсън (в Шабла имаше много такива), но изключително бавно и със съвсем различно от употребяваното от мен предназначение. Ако Емо и Мая са на четвърта скорост, аз трябва да съм на пета. Когато те са на пета, аз съм остъргал целия си потенциал. При тях има шеста, седма - при мен няма такъв филм. При лек наклон или по-голямо надолнище ги бавех колосално - и сега като се сетя, още ме е яд. Още същата зима продадох колелото.

И ето ни пак в Албена. Пак в края на плажа. Отзад на алеята заварихме все същата каравана на едно немско семейство, палатка, колесник за скутер - явно прекарваха лятото си на курорт, ама безплатно, на метри от границите на комплекса, но в неговата успокоителна сянка. Скутерът им беше закотвен на трийсетина метра в морето, точно пред нашата палатка. Привечер няколко души дойдоха да ни питат чий е скутерът. Разваляло се времето, вълните щели да го хвърлят на брега. Немецът-баща пиеше някъде бира, та го намериха след известно издирване. Докараха автомобил, дърпаха с въжето - ние гледахме от първия ред и даже по едно време се хванахме на помощното въже с бащата и сина, един вид, и ние да вадим ряпата. Има снимка от този момент, но не е таферна поради сумрака и качествата на сапунерката. На следващата сутрин направих последните си две снимки - една на изгрева със скутер и една без скутер. Рано-рано, в седем и нещо си хванахме пътя за Варна и действително малко преди обяд, час след като влязохме у дома, заваля проливно. Дъждът ни бе следвал.

Та прилагам една от последните две снимки повече като опит за поанта. Тя и без това е от типа "Отечеството е прекрасно!". На което от 1924 година насам се отговаря:

Прекрасно - но що е отечество?