ПРЕДГОВОР ОТ ИЗДАТЕЛЯ

Уважаемият читател ще ни прости, че го притесняваме непосредно преди подобно негово мистическо изживяване, каквото е всякой досег до творението словесно. Прочее, не за друго молим опрощение, а понеже наспоред някои вечните издателски предуговаряния са хартишката, която слепи нашето нетърпение и ни отделя от естеството. Някои си пък возприимат издателското пътеводство и пътенапътствие из лабиринтите на творението като оная неизбежима костица в пилешката или друга чорба, която костица е способна за три само мига да развали въздигания от нас гастрономически храм. Други тълкуват издателя като светилник, препречил мира и покоя на любеща се двойка, чийто интерес и доволство е в неналичието на око свидетелско или машина снимаща... А наспоред нас издателската длъжност е длъжността на онзи разпределителний вал, на когото зъбците се зацепват със зъбците на читателското любознание и принуждават го да не изстива до края на въртенето.

Впрочем, не за туй иде реч.

Преди да стане издател, наша милост биде служебно пратена да пропътува известно разстояние с теснолинеен влак – предприятие потрисащо и смущающо. Бидейки стъпили най-подир на крайната точка от нашия маршрут, на една нескопосна килната гаричка, ние се почувствахме подтиснати и в нужда. Взорът ни бърже разпозна помещението, което трябваше да ни дари със санитарно успокоение. О, спомен! Ако в твоето дъно не стоеше сияйното ни откритие, ти щеше отдавна да бришеш най-ниските рафтове в мазето на нашата памет! Какво оплескване предизвикваш и сейчас ти, спомен, само че не по ботушите като тогази, а в сознанието ни! Прочее, за помещението не ща да си спомням, но нуждата е нужда и, както е рекъл народот, човек в нужда чувствата си не признава. Нейсе, влязох. Облекчих се. И ръката ми а-ха да посегне към джеба с недочетения еженеделник и...

То бе тъмнота. И мрак. И паяжини вов мрака. И смрад, и пикоч, и от... живелици. Сал едно прозорче с прогнила решетка допускаше сноп лучи в тая преизподня, в туй царствие на чревото адово. И един луч, най-могъщият, се лепваше точно върху роло. Руло тоалетна хартия...

... Грабнах го. Беше наченато. Не че исках да го ползвам – моля ви се, в тоя ужас наоколо! - но бях тъй изненадан, че без да желая, съм посегнал. И това се оказа мечтаният от мене миг в живота! Хартията беше изписана (от вътрешната страна). В първия момент реших, че това е чернилка от влагата, но приближих очи и...

Читателю! И до днес не мога да проумея как е била изписана хартията! Разгъването на рулото разкриваше текст, чието начало бе в началната сгъвка на хартията, тоест въртенето по оста й даваше посоката на четене – надолу. Но... но рулото бе механично стегнато, а не пренавивано от човешка ръка! Тогава как бе изписано?!

Край... Точка на спомените.

Факт е. Имаше текст. Текст фрагментарен. Ще го прочетете след малко. Подредбите на откъсите, с ваше извинение, „биде“ работа на издателя. Моя сиреч. Аз го и разделих на две части. За прегледност. И нека историята ме съди, ако с моите жонгльорски процедури съм разрушил възможния идеален, висш порядък в смисъла на намереното слово. Междувпрочем – и заглавието е мое дело. Дело, но не умотворение, защото то посочва действителността – жанра и източника на текста. Не вярвам записките да са били сътворени в онзи вонящ гаров кенеф. Но не вярвам и в извънземни. Всъщност, в нищо не вярвам. И нищо не знам. В едно само съм сигурен: една трета от рулото липсваше (може би това щеше да е „НО И ТРЕТО“!). Ние – имам предвид вас и аз – си бяхме избърсали задниците с едната трета. Големите нужди на човечеството намаляват с една трета родитбите на неговия разум. (Ако не и с повече.) И този (ф)акт бе олицетворен от нелицеприятния образ на една теснолинейна гарова тоалетна...

А мен Записките направиха издател. Аз съзрях своя миг в живота и го прозрях. И го използвах. И се промених. Усетихте го по речта ми, нали?

Прочее, не за това иде реч.

В противовес на предишния си „аз“ днес аз твърдя, че издателят не е нищо друго освен издайник.

И това ще го потвърди Авторът на тези Записки, ако чете този Предговор на Издателя.

С издайнически поздрав -

Погодин Дъждовежд

ПЪРВО

това да си задник е голяма работа. Всеки седи на тебе. Ако пада, пада отгоре ти. Разчитат на туй, че си най-податливият, а и си най-отзаде. Е, нали никой не ходи заднишком, какво значение има тогава ариергардът? Ако основното тяло барабар с авангард и съпровождащи войскови крайници са отишли на майната си, на кого му пука за задния поддържащ постамент?

А иначе всеки се облекчава с тебе. Заболи го, свие го, стегне го, хване го, стисне го, засвисти му преподобието и хоп – тича, чак се спъва, в отходността. И там не друг, а пак ти си на най-вонящото място – най-евтините места от петнайсти балкон, дето се вика. Тебе насочват към преизподнята, ти контактуваш с небитието. И сетне, за благодарност, отходността я заливат с вода, а тебе те гощават с хартия. Ами че как! Носовете им ще паднат от погнуса, от миязмови интервенции, а пък ти нали си обут в гащи, нали си опакован и бандерован, скрит и покрит. Грешка няма. Миризма няма – проблем няма.

Отгоре на всичко си и най-свенливата им тема. Зачервяват се само да им напомниш за себе си, само да въздъхнеш – така, по-силно, по-слабо, не на място, по на чомпи. Тежка е твойта, затова и въздишаш, но от твоята тежест на тях им олеква. И въпреки облекчението те биха дали мило и драго да те няма, да не ги излагаш, да не ги притесняваш. Да не съществуваш. Но това им е официалната мисъл. Защото дълбоко в себе си ти благодарят за облекчението и пак там, на дълбокото, знаят – а не знаят ли, то го усещат инстинктивно – знаят, че ако теб те няма, те трябва да бъдат задници! А не им стиска. Че кой иска да бъде задник? А кой би могъл? - бих обърнал аз въпроса. Но кой съм аз? Аз съм задник. Аз съм задник. Разликата между мен и вас си личи от пръв нос. Миризмата. Но само когато лъснем! До голо!

А какво отделям аз? Защо не си задавате подобен въпрос?

Значи, на някой предник му щукнало да почревоугодничества (простете за дългата дума, но след подобна нечия деятелност нуждата му е не по-малко дълга и голяма), натъпкал се, значи, като свиня и какво? Аз на топа на устата! А тя свинята – да се отклоня за миг – се тъпче, ама по-опростено. Свинята яде каквото й дадеш и колкото й дадеш. А нашият предник сам си избира какво да яде и се тъпче не колкото може, а колкото е платил. Е, извинявайте, ама на една една свиня няма да й хрумне да яде филе от бяла акула или хайвер от занзибарски ориз. Нали? Няма такъв загубеняк стопанин, който да угоява свинята си с храна, струваща му колкото сто свини! Нали? Между другото, ако не ви се нрави думата свиня, нека бъде прасе.

Та за какво говорех?

Аз не искам да говоря ефектно. Напротив, бих предпочел дефектното говорене. Не че търся каламбур с един от прикачените термини „дефектация“, но дефектите са онези феномени, които ме правят по-бдителен и по-мозъкоподвижен. А дефектите идат от вашите преподобия в най-различно агрегатно състояние и изобщо във всякакво състояние. Сещате се, а? Яжте, да речем, развален боб или нещо по-сериозно и ще се сетите.

Аз например съм специалист по алкохолите. От мене нищо не може да се дегизира. Някой предник ако лъже предницата си, че, видите ли, бил пил само по бира или по мастика, аз веднага го разобличавам. Защото е пределно осезателно кой – бира и кой – облаци и прочие злоупотреби. Обръщали ли сте внимание вие, алкохолизиращите се, какво внимание обръщате на облекчителната работа? Събужда се предник – ама-а махмурлия-а до... до ноктите на краката си – става и цяла сутрин ходи като невестулка. Аз не знам как ходят невестулките, а вие знаете ли? Ако не знаете, тогава може и така да се ходи, а? Хе-хе. Между другото махмурлиите са ми едни от най-върлите отрицатели. Щото не искат да ядат. Преподобието им не би понесло нещо затискащо го. Ако хапнат, тичат къде? В онова място и – ах, какво щастие – този път не аз, а те се надвесват над... небитието. Та затова казвам, че ние с махмурлиите сме нещо като антагонисти. И при антагонизма ни все аз излизам победител! Понеже те и да щат, и да не щат, без чрез мен да се освободят и облекчат, няма как. Просто няма как. Макар че тяхната работа, да ви призная, е такава мазна и вонтяща... Обаче къде-къде пò се ядва от онова недозрялото, което устоотделят в гореописания екстремен случай на отхождане! Ама да видят те, предниците, че нашата работа хич не е лека. А за приятна – да не говорим.

Но на мен ми е приятно да съм задник. Който каквото ще да приказва, но задникът е дневник, жива история на организма. Всичко през мен минава, затова и такова ми е самочувствието. Тука няма едната ръка видяла, другата бляла! Не. Всичко се сплесква, транжира, аранжира, тръбира и се събира при мен, а аз, ако нещо ме нервира, мога и да се заинатя.

На това предниците му викат запек.

Чувам, че докторите казвали, че без стомах може, ама без черва не може. Аз пък да ви кажа, че без задник не може. Тъй както къща без врата не може – че то няма да е къща, ами подлез. Кел файда, че има черва, като нямат кран. Че то една чешма няма ли кран, нали водата й ще изтече? Наблюдавали сте понякога как чешмата се дави, хърка, изхвърля като нектар от черен дроб пръски вода. Казвате, че това е, щото водата е спряна и краят й се е омешал с въздух. Нищо подобно, аз пък да ви кажа. От мене го знайте: Това е чешма, на която водата й е изтекла, щото не й бачка кранчето, и сега са започнали контракциите. Да. А какво ражда накрая, не ме питайте. Аз не съм чешма.

Аз съм задник. И като такъв декларирам – аз най-мразя лекарствата. От тях дори и на мен ми се повдига. Такава смес от аромати, боже, такива сладникави и горчиви вкусове! Направо да се издрайфаш. Добре, че нямам уста. Лекарствата ми действат възпалително на мозъка и започвам да губя разсъдъка си. И почвам да се питам кой съм, защо съм, защо мен ме има? След като организмът, чийто отдушник съм, може да се тъпче като свиня... хайде, пак тая свиня! - може да я кара не със свои сокове и с чужди, а с изкуствени торове – е, пиши я умряла работа. Язък им и за образованието, и за животеца на лекарствените предници, щом са решили да го сменят (А с какво се сменя живот бе, серсеми!), а мене да наркотизират!... Майната им. Що се ядосвам и аз?!

К-каква хубава дума: отдушник. Смея да смятам себе си за отдушник. Ако ми отнемете тази вяра и аз бих заревал като ранена в сърцето пантера. Впрочем – бих бил обиден. Смъртно. Вие вярвате ли, че има душа? Кажете, кажете, не се ослушвайте да чуете какво аз ще ви осведомя като пό... вътрешен така. Вярвате ли? И аз вярвам, ама няма. Нещо, което не се нуждае от моето облекчаване, го няма.

Няма душа, ама я вижте каква думичка има – „отдушник“! Прекрасно...

Бях почнал да разправям за моето раждане. „Кога се аз родих, то беше...“ и тъй нататък, дето има една песничка... За първи път разбрах, че съм задник, когато решиха да ме изтикат най-отпред. Ситуацията беше трагична. На фронта всичко бе неспокойно. Около мен се водеше битка. В единия окоп се биеше сърцето, в друг – дробовете, нататък – останалите подробности. А земята потреперваше, писъци, врясъци и рев ечаха някъде далеч, някъде отгоре. Всичко се бореше. И както ни учи клишето – борбата, битката, схватката, боят бе за живот. За живот на живот и смърт.

И изведнъж се оказа, че всичко било наред, нашите атакували на нож, превзели чуждите позиции, изтикали ги в Кучи гъз дере (Много мразя този жаргонен вулгаризъм, кучето си е куче, дерето си е дере, ама... има и други номинации!) и изведнъж осъзнали, че са без ариергард, без обоз – без битова поддръжка, с една дума. Ами че къде ще отлеят умората си? Къде ще превържат болните? Как ще се нахранят? Кой ще ги облекчи от преживените неволи? Разбирате ли! - Кой ще ги о б л е к ч и. Кой... психолог ще ги... о с в о б о д и от преживените катак л и з м и? Аз. Аз, задникът. Помня първата преработена суровина, която трябваше да пропусна на бял свят. Помня цвета й. Но го забравих.

Така разбрах, че съм задник. Дотогава бях никому неизвестен.

Любимият ми сезон е зимата. Не завиждам на разните му там носове, бузи, а особено на ушите. На моите бузи е топло. След гащите слагам я наполеонки или чорапогащник, я направо клин, после дебел панталон или вълнена пола. Въобще добре съм си. Има някои диванета от вас, чиито нужници са навън и като ги облекчавам, трябва да мръзна и зъзна. Но как съм им благодарен на тях! Така и аз виждам зимата, и аз сещам бодлите и ледения й полъх! Знаете ли, че зимата ме прави сантиментален? Навярно заради голямата топлина, която ме обвива. Като пашкул. А лятото... Ох, лятото. Като се появят ония адам и ева акъллии, разголят ме и ме турнат точно на слънчево течение – умирам. Плажовете са истинска гавра за задниците. Те изместват изцяло целта на съществуването ми! Колко бански, колко форми и най-вече колко задници биват оглеждани, разцъквани с език, изяждани с очи, оценявани и съблазнявани. Не, за секс няма да говорим. Ако стане дума, аз ставам и си отивам.

Някои викат „дупе“, други „гъз“, трети „таз“ и това ме радва. Щом за един задник има толкова имена, то той е голяма работа, нали? „Задник“. Звучи гордо. Звучи и като благородническа титла. Вместо сър Джон, граф Коромов, барон Мебълщайн – задник Джон, задник Коромов, задник Мебълщайн. Задник Петров. Хм, намирисва и на висш военен чин – виж, това не бях се сещал. Абе, това са глупости.

Който си мисли, че в корема му стават революции, жестоко се лъже. Най-често ферментира кисело зеле или се сблъскват компот от дюли с таратор, или пържола влиза в близък контакт с желиран плодов кейк, или просто някой е ял филия хляб с много шупли и складираният въздух в червата се обединява в ПИБС. ПИБС ще рече Партия за излизане на бял свят. А се случва от партията да се отцепи някое движение, а после и то да се поразцепи и от това червата започват да проявяват политическата си нетърпимост, да дават показ на политическото си недоволство и с това да издават отрицателния си вот. А революциите са, както сте учили, народно дело, а не политика.

Така че вече не се излагайте, ако ви се случи този израз да пожелае да излезе от устата ви. Просто го преглътнете обратно. Пък той ще стигне до мен с крака да му строша главата. Ще ми дойде той.

Когато ви облекча, на вас ви е кеф. Пот ситни по челото ви. Мускулите са приятно отпуснати. Разумът ви се възвръща жизнен и закачлив. Гледате стената или вратата отпред и си представяте вие си знаете какво. Но никой не се сеща за мен. Никой не се сеща едно цвете да ми връчи, за благодарност. Като взема жена си – облекчена от бременността си – от родилния дом, всеки предник й поднася цветя. А за мен никой не се сеща... А те даже се и снимат там, на стълбите, за спомен.

И ВТОРО

понякога съм разстроен. Тогава ридая. Риданията излизат на пресекулки и аз стена ли, стена. И ми се ще да зарежа отведнъж всичко, ей така, бух, да се махна. Ама не може. Ще паднат всички вътрешности на предниците и тяхната раса ще изчезне. Представяте ли си моята световна и вселенска важност? Казвах ли ви?

...От всички колеги най уважавам сърцето. Ето един неуморен и концентриран труженик. Докато аз съм предимно в покой, то е постоянно в движение, в тупуркане, постоянно смазва клапаните си и поддържа тактовостта. И няма време за никого и нищо, то знае себе си, работата си. Ашколсун. И околните зависят от него, по това си приличаме ние и затова го уважавам аз. А то много-много не ме знае, праща ми нищожно количество кръв. Е, нищо. То да е живо и здраво, че без него сме за никъде. Пък като спре някой ден, ще се запознаем и опознаем.

Те предниците изобщо не мислят за сърцето си. Само понякога, когато подивее то и в еуфорията зачука неистово. И представете си, моля ви се, с какво вие се отблагодарявате на сърцето! Казвате, че „хлопало“. Хлопало! Колко грубо! Сякаш сърцето ви е смахнат съсед, който точно от два до четири хваща чукче и методично почва да хлопа. Да, ама ако имате такъв съсед, побеснявате, нали? А като ви „захлопа“ сърцето, охкате, пъшкате, припадате, омеквате, загивате! Виждате ли колко не сте прави? Ама кой ме пита мене, задника.

А аз колко вулгарности съм отнесъл! Боже господи, де що има някой кретен и го наричат задник! Да си имаме съобразяването! Задникът служи за очистване, това е най-висшата форма на земно съществуване; катарзис и чистилище накуп. Нещо като любовта. Ние с любовта сме понятия от един родословен корен, но хайде да не изпадаме в ботанизъм. Думата ми беше, че докато аз, задникът, прочиствам, кретените само замърсяват предническите поколения. Поколения наред замърсяват и аз не виждам скоро откъде ще се появи такъв огромен задник, който да облекчи човечеството от такова огромно количество идиоти. Аз лично не се наемам. Какво ли не съм видял, но от това ме е гнус.

Какво обичам аз, искате май да се поинтересувате. Най обичам зòра. Мъките ви геенски, когато преподобието ви напъне и вие, които преди това с гавраджийски поглед сте ме оглеждали, сега впивате умолителен вътрешен вз о р в мене. Аз го усещам, но се правя на зает в приготовление за сеанса. Защото, майка му стара, така и не се научих да зарежа тая моя вродена деликатност и като ми се примолите, да ви се захиля: „К'во ме гледаш на молебен бе, плюскач! Като се тъпчеше с оня толстолоб, а сетне нагъна баклавата и завърши с майонеза, примигваше като заситен бронтозавър, а сега се пулиш като пикаеща крава! Ами ако ти ударя една стачка, а? Ще тичаш до болницата за клизма...“ Бих го казал, ама пусто не съм такъв младеж.

По въпроса за клизмите пък има един наш, заднически, лаф: който го е страх от клизма, да не вика докторята. В нашите среди отдавна се води спор за и против клизмата. Аз по този въпрос съм заел твърда неутрална позиция. Нямам нищо против клизмата, стига да не бърка в моя джоб. Аз ще си играя мойта игра и на този етап даже ще спечеля. Ще разгледам подробно какво е прието стомашно в близките няколко часа, а не, както става, чак след няколко дни да таксувам стока, погълната еди-кога си. От това административните длъжности ми поглъщат вниманието, а аз – пази много, боже – не съм чиновник. Мразя чиновниците и ако бях такъв, щях да си подам оставката от тоя свят.

Към клизмата съм безразличен, но след клизма спомен не остава. А знаете ли какво значи споменът за един задник? Да ви го оставя ли за стомашно? Хайде, ще ви кажа. Това е трегер на духовния ни живот. Както вие живеете със спомените си и ги наричате биография, така и аз живея със спомени, но тях пак вие, предници, сте нарекли с иначе благозвучното име... Няма да го изрека, ще ви кажа по-парфюмирания му събрат: фека... не, и него не мога. Никога няма да забравя една фе... тоест един чудесен спомен. Пиле с бирена коричка, поръсено с вегета, печено, крехко, оваляно със сметана, поднесено в ориз с парченца моркови, печена капия, магданозец и загрято на фурна със сос от гъби, чер пиперец, помежду – топки варени домати, без люспи. Ъ-ъ-ъ-ъ-а-аххх... Докато смъртта ме раздели с длъжността ми, ще си спомням това ла... този спомен. Само едно не разбрах. Бяха ли му слагали кимион, или не.

О... Пардон. Ще ви оставя за миг, че ми сигнализират за нечия нужда...

(...)

...Коприва и един-два кренвирша. Копривата със сирене. Посредствена работа, но знаете, пролет е... Нуждата не беше толкова голяма, но санитарният възел беше под всички стандарти. Нейсе... Кьор фишек биде!... Запуши я... Докъде бях стигнал?

Спомагат ли задниците за прогреса на цивилизацията, природата и човека. На научно поставения въпрос нека дадем научно поставен отговор:

„Задниците са онзи рециклиращ природен субстрат, благодарение на който ние ядем, например, домати, краставици, зеле и други реколти. Те субстантивират хумусирането на почвата, имплицирайки необходимите й съставки за родителски процеси. С оглед получаването на продукти от категорично естество с качества от горна степен и в количества от задоволителна степен, което ще рече, с оглед на производството на храна най-важна и незаменима синтагма от цялостния кръговрат на хранителната верига представляват задниците.“

Абе, дето се вика, това, дето го ядем, първо го се... торим. Торът прави храната, а източници на тора... е, прочетохте го преди малко. Само искам да допълня, че ние способстваме и за появата на нови, непознати видове растителност. Пример: идва някой си абориген от Кулатихара, стъпва в Европа, малко след летището го хващат болките – смяна на климат все пак, не вярвам толкова да е преял! - спира таксито, хвърля се в близките храсти и... действам аз. Добре, ама ако в Кулатихара е ял някой си плод-зеленчук макапе? И го изръси на европейска територия? И то вземе, та поникне и след едно-две лета даде плод? Или зеленчук? Какво ще кажете, не способстваме ли ние за цъфтежа на цивилизацията?

И ако тук ставаше дума за стомаха на човечеството, то да вземем пример и за значението ми за мозъчния тръст на човечеството. Вие знаете ли къде ровят археолозите? Тези, които знаят, да мълчат. Археолозите ровят в кофите за боклук. Те са същински прошляци. Едновременно с това са и вехтошари – събират разни стари предмети, железа, вехти монети, халколитни сервизи, накити и т.под., ала това поради ненаситното човешко око. А най-основната работа, върху която раждат научни трудове и нови общокултурни направления и клонове, са помийните ями. В тези кофи за боклук на човеческия организъм те намират всичките си сведения за древните предници – какво са яли, пили и как се веселили. А щеше ли да се знае какво са яли, ако не бяха ср... ако не бяха се облекчавали?

Затова аз казвам: аз, задникът, съм паметта на човечеството. Конкурира ме само човешкият мозък, но и той не е страшен. И той без мене не може да живее. И аз питам. Кой е възникнал първи – аз или мозъкът? Как мислите?

Във връзка с нейде цитираното научно съобщение си спомних нещо. Имах „жесток“ спор с оная проклетница, диафрагмата. На нея й скимва ей тъй, внезапно, да ми демонстрира мускули, да ми противоречи, защото знае, че донякъде съм зависим от нейните мускули и присвиванията им. Та веднъж избухна (Как биха рекли философите?) онтологически спор. Кой е възникнал първи: храната или (еми, няма как, не желаех да употребявам термини, ама какво да се прави)... или лайната. (Рими са, все таки.) Според мен – храната. Като го изтърсих на диафрагмата, тя зяпна. Не очакваше. Очакваше да си държа на... своето си. Ама не съм скудоумен като нея. И спорът протече бурно, но предизвестено. Позициите й все повече се вмирисваха (не само заради тезата, която се бе принудила да защитава); тя бе готвила урока за храната. (Сигурно бе омесила логическия железобетон, че устата е възникнала преди задника, понеже без уста задникът остава без храна, следователно...) Аз така си и останах безмълвен. Само й посочих с кутре храната, която тя трябваше да ми транжира. Сиреч да превърне във...

О, предници, аз може да съм задник, но съм като всички. И аз обичам поезията! Вярно, не ме занимава мировата скръб, нито диалектиката на битието. Моят тип поезия е предметната, натур-прегледната, вкоренената в моя собствен, притесняващ чувствата на всички предници, бит. О, и той си има своя диалектика! О, и моят живот е живот, преизпълнен с поезия! Но никой не го описва. Затова ще го описвам аз.

Позволете да ви се представя. Аз, задникоподобният поет, от години пиша една поема. Наскоро я завърших. Поне до следващите промени. Позволете да ви я изрецитирам. Фан-фа-ри! Запушете си носовете! Кръстил съм я със сполучливото

ПЛЕСНИЦА ПО ОБЩЕСТВЕНИЯ ВКУС

Три кебапчета, пържолка и

шишче

плюснах

аз.

Бедното прасенце колнато!

Хлътна

в мойта паст!

Ха сега де!

Ориентирай се

в чревния ми тракт!

Я яхни

потока с бирата,

че ще пия пак -

белки паднеш във коритото

с другите блюда!

И си хапнеш, ненаситнико!

Натъпчи се, да,

че след час ли,

пет

(та зная ли?)

чревният ми тракт

всмукне ли те –

следва краят ти:

прост фекален факт.

За да е разбираемо, стихотворението трябваше да е от името на някой предник. Един вид, той разказва. Аз съм се скрил скромно под шифрограмата „чревен тракт“. Затова пък нескромно съм я повторил два пъти. Простата истина и мое символ-верую се съдържат в последния ред констатация. Благодаря за вниманието.

...Когато умрете вие, ще умра и аз. Обаче никой няма да каже: Умря задникът и т.н. Ще кажете: Умря предникът и т.н. Той беше добър съпруг, внимателен баща, любящ син, отзивчив другар и т.т.н.

А в ковчега ще го положите не по предник, а по задник, нали! Ех, ти, предников период в мировата история...

Не се чудете защо никъде не споменах за пикочния мехур и производните му функции. Чисто и просто, това е единственото нещо, което ми е невъзможно да познавам на този свят. А това важи и за него.

Понеже ние сме двете страни на една и съща монета.

И сега вече ви казвам благодаря изобщо за вниманието.